Поп с чип

Сутринта се събудих от удари по прозореца. Можеше да бъде само баба Гица. Никой друг не смееше и да припари в двора. Откак започна да си носи помията и да я мята през плета, станаха първи дружки със Зоро. Нашият почваше да върти куйрука още докато й чуе гласа.

– Мамито ти кучешка... – ядосвах се понякога, но не му се сърдех. И повечето хора се продаваха за купа помия. Някои дори за по-малко. Зоро поне си знаеше цената.

– Докторе... Докторе, бе... – продължаваше нашата да блъска по джама.

– Добре... Чух! Идвам!

Изтичах и отворих вратата. Можеше да се е случило нещо пък, макар че не ми се вярваше. Най-голямото събитие, което се случваше в махалата, бе, когато баба Гица се изпусне в памперса, а тя го правеше редовно.

– А, докторе... – онемя обаче тя при вида ми.

– Какво?

– Ти що си по гащи, бе?

– Че по балтон ли да спя?

– А, докторе...

– Какво пък сега?

– Ми, те, мъдята ти слезли вече до коляното, бе.

– Оф... Ужасна си! – отвърнах и с две ръце се стиснах в чатала. – Кажи, какво искаш?

– Ми, те и краката ти криви, бе докторе.

– Няма да се явявам на конкурс.

– Няма да се явяваш, ама поне що не ги бръснеш, бе докторе?

– Оф... Кажи, какво искаш?

– Чак им се чудя, докторе – продължи нашата.

– На кого? – почнах да губя търпение. – Не стига, че ме събуди, а...

– На шафрантиите дето мъкнеш, бе докторе. Как, на кого?

– Оф...

– Слушай...

– Какво?

– Ти да не им плащаш, бе докторе?

– Винаги съм си плащал. Един път не съм се измъкнал безплатно.

– Те и тази къща ще ти измъкнат. Какъвто си смотан.

– Слушай...

– Ами, докторе...

– Какво?

– По колко им даваш, бе докторе? – баба Гица се наведе заговорнически, досущ до ухото ми.

– Не се надявай, с този памперс!

– Ей, ти пък, и от майтап не разбираш!

– Не разбирам, щото ми се спи. Казвай!

– А, докторе...

– Какво?

–Успокой се, де!

– Спокоен съм.

– Мина камионът, докторе. Та, дойдох да ти кажа.

– Какъв камион?

– Как, какъв? Оня, дето носи кренвиршите, бе докторе.

– Мен какво ме интересува това? Да си ме виждала да купувам кренвирши?

– Е, как? За Зоро нали купуваше.

– Купувах, ама той не ги ядеше.

– Ми, като е глупав! Аз като ти разправям, че кучето мязало на стопанина си. И ти, какво ги направи?

– Изхвърлих ги в гората. Какво да ги правя друго?

– Е, що не ги даде на мен, бе докторе?

– Той, Зоро не ги яде, ти...

– Да, ама половината народ ги яде.

– Оф... Затова ли ме събуди? Като ти разправям, че кучето ми е по-умно от половината народ... Ще ти дам 5 лева, иди си купи!

– Исках да ти кажа, че докараха вак-@си-@ни-@те, докторе.

– Какви вак-@си-@ни-@?

– За Ко-@ви–@да, бе докторе. Ама, ти като не гледаш телевизия.

– И...?

– Карат ги с камионите за кренвирши, бе докторе.

– Стига вече! До гуша ми дойде с тебе!

– Честен кръст, докторе! За теб лъжа, ама...

– А бе, как с камионите за кренвирши, бе? Нормална ли си? Ти знаеш ли, какви изисквания има за един смотан кабинет?

– Има, ама...

– Някаква мисирка бе дошла и искаше да ми вземе изследване между пръстите.

– Е, ти що не си изкара..., бе докторе? Да ти вземе изследване и оттам. Без това ти стои все отвън.

Замълчах! Дори вече не се ядосвах на баба Гица. Можеше ли да е истина? Ама, като се замислих...

– А бе, докторе, имаш ли телефона на поп Ставри? – изкара ме от унеса баба Гица по едно време.

– Той пък, за какво ти е? Да не би...

– Ми, министърът се вак-@си-@ни-@ра с поп – почти зашептя баба Гица.

– Как, с поп? Не е ли с вак-@си-@на-@?

– Ох, ти пък, докато разбереш нещо. Ама, нали не гледаш телевизия... Докато го вак-@си-@ни-@раха, попът беше там.

– За да го опява след вак-@си-@на-@-та@ ли?

– Попа също го вак-@си-@ни-@-ра-@-ха@ , докторе.

– Ужас... Да не са му наврели и чип? Е, то тъй...

– Какво?

– Значи, не се надяват много на вак-@си-@на-@-та@. Щом са извикали и поп.

– Ох, докторе...

– Значи, аз трябва да извикам ходжата.

– Как, ходжата, бе докторе?

– Ми, не ща с поп. Аз съм мюсюлманин.

– Ходжата, нали ти е приятел?

– Е, приятел ми е. Той, и попът ми е приятел.

– Значи, твоята е в кърпа вързана. Слушай, докторе... Да не губим повече време.

– Какво?

– Обади се на ходжата. Звънни и на поп Ставри. Аз отивам до касапина. Кажи им да дойдат там.

– Това пък защо?

– Ти, къде мислиш, че ще правят вак-@си-@ни-@-те@ , бе докторе?

– Ох, моля те... Остави ме... Не искам да слушам повече.

– Не искаш ти, ама...

– Аз такава медицина не съм учил.

– Винаги съм се съмнявала, че имаш диплома. Ади, докторе... Че аз докато се замъкна до там...

Тръгна баба Гица. Тътреше се по пътя, ама някак, сякаш беше по-бодра.

– Леко, да не се утрепеш, заради една вак-@си-@на-@! – не се сдържах. – То, теб и да те вак-@си-@ни-@-рат@ и да те пропуснат...

Дълго стоях на вратата, както си бях по бели гащи.

– Няма да слязат мъдята до коляното ли? – изрекох си, като в просъница – Цял живот се занимавам с идиоти, а все по-уверени стават в себе си. Камиони за кренвирши... Вак-@си-@ни-@... Поп, че и с чип... Боже... Боже... Какви времена само! Какви времена!

– Надявам се, поп Ставри да е поръсил и със Светена вода – изръсих за последно и тръшнах вратата към света.

Хасан Ефраимов, ФБ

Творчеството на д-р Хасан Ефраимов: