Либерт – владетелят на „страшните българи”

Светлозар Попов

 

Излишно е да казвам, че българската историография не познава български владетел с името Либерт – нито като собствено, нито като прозвище. Самото име има латински произход и произлиза от латинските „libero” със значението „освобождавам”, „libertas” - „свобода” или „libertus” – „освободен от робство”. В историческата ни книжнина то се появява в „Летопис и родословие” на поп Йовчо от Трявна, отразило данни до 1869 г. Известно е, че съчинението на тревненския родолюбец включва множество различни царски листи, в това число и два на българските владетели, озаглавени: „Имена на българските князе” и „Родословие на българските князе /1/. Естествено е, че те до голяма степен се схождат, но имат и немалко различия. Ние няма да разглеждаме списъците подробно. Само ще се спрем на първите двама вписани в тях владетели, което е напълно достатъчно за работата ни.

И двата списъка започват с името на неизвестния ни „княз” Борис, датиран съответно в 490 и в 489 г. На второ място следва друг неизвестен за нас български владетел – Волег, датиран и в двата списъка в 502 г. Интерес представлява вторият списък в частта „Родословие”, където след името на Волег е допълнено „или Либерт”.

За жалост, липсват каквито и да са обяснителни бележки и на практика се оказва, че разполагаме единствено с три имена на неизвестни български владетели и две само години на възшествието им. Също за жалост, родната историография не изобилства с данни и като цяло е загърбила указания период като безинтересен за нея. Сякаш той не ни касае, българите по това време не са били известни и не са съществували. Но дори и да не беше така, посочените от поп Йовчо данни са толкова оскъдни, че едва ли някой, опирайки се единствено на тях, би могъл да проведе някакво изследване.

За втори път името на Либерт, само че записано като Либертем, се среща в книгата на  Стоян Шангов „Българската история” (1923 г.) – единствено за следосвобожденската ни историческа литература. В случая то се свързва с войната между българи и готи по времето на крал Теодорих Велики (493-526 г.) Съобщението авторът заимства от известния френски историк Лебо. А самият текст гласи: “Теодорих премина Дунава по бреговете на Бористен, победи и рани техния вожд Либертем, който се спаси чрез бягство.” /2/.

Така установяваме историческото събитие, с което се свързва името на Либерт и както личи, то не противоречи на датирането, дадено ни от поп Йовчо, доколкото 502 г. попада в царуването на остготския крал в Италия. Разбираме и още нещо, че авторът пише за Либертем, позовавайки се не на поп Йовчо, а на френския историк Лебо. Това ще рече, че Либертем не е плод на измислица на тревненския родолюбец, а че той е познат и на независими европейски хронисти. Така краткият текст на изтъкнатия ни журналист от зората на Следсвобожденска България не само подкрепя известното ни от поп Йовчо за Либерт, но позволява да разширим познанията си за него и чертае перспектива за бъдещо развитие на темата.

Следваща среща с името на Либерт ме изправи пред дилема повече с криминологичен, отколкото с научен характер. Затова пък впечатлението, което предизвика у мен, ме ангажира с темата окончателно. Говоря за наскоро излезлия сборник трудове на Юрий Венелин „Истоки руси и славянства” (2011 г), в който авторът наред с останалите славянски народи се занимава и с българската история. Цитирайки панегирика на Теодорих, писан от епископа на Павия Енодий (473-521 г.), Ю. Венелин превежда на руски език: „Но что мне сказать, имея перед глазами моими столько твоих деяниий, превишающих всю меру похвального слова? Не знаю, какие выбирать колосья, и какие оставлять. Имею пред глазами Либертема, вождя болгар, пораженного твоею десницею, но не кончившего жизнь для того, чтобы быть памятником твоей свавы; но и он вышел с бою без раны, чтобы впредь не гордился. В своем народе непобедимом он будет носить на себе знак славы твоей. Если бы он умер от раны, тогда ты бы победил одно тело, как остался в живых, сделал тебе честь.” /3/.

Както установяваме, Ю. Венелин също използва името Либертем, а не Либерт, като го свързва със същите събития – войната между българи и готи. По-важното е, че благодарение на автора разбираме, че образът на Либертем се появява в историческата литература директно из под перото на епископ Енодий – съвременник на събитията и от обкръжението на самия Теодорих Велики.

Проблемът възниква, когато решим да съпоставим този превод с българския, съгласно сборника „Латински извори за българската история” (ЛИБИ), том 1. Текстът се намира на с.299 и гласи: „Но какво да правя аз, пред когото се изпречва /такава/ изобилна жътва от твои дела, че всичко ме възпира да направя избор? Не зная кои класове да прибера в житницата и кои да изоставя. Пред очите ми е вождът на българите, повален от десницата ти, която защищава свободата. Той не бе убит, за да не изчезне за историята, но той не остана и непокътнат, за да не проявява по-нататък дързост и да не остане там, в своето непобедимо племе, жив свидетел на твоята сила. Ако той беше получил смъртоносна рана, ти щеше да победиш човека, а като остане жив, той унизи потеклото.” /4/.

 Струва си от тези два превода да насочим внимание върху двата по-кратки израза:

  • „Пред очите ми е Либертем, вождът на българите, поразен от твоята десница...” и
  • „Пред очите ми е вождът на българите, повален от десницата ти, която защищава свободата...”

           Видимо е твърде съществено разминаване между преводите. В превода на Ю. Венелин намираме името на българския вожд, наречен Либертем. При превода в ЛИБИ българският владетел е безименен и вместо името е записана думата „libertatem”, отнесена не към българския вожд, а към десницата на Теодорих „която защищавала свободата”. 

За мен е невъзможно да преценя, кой е правилният превод и кой текст е автентичен, и се съмнявам някой някога да стигне до отговора на въпроса. Защото оригиналният текст на панегирика не е запазен до наше време. Той е достигнал до нас от по-късни преписи, най-ранният от които е от ІХ в. А влезлият в ЛИБИ текст е чак от 1885 г. Във всеки случай важното е, че подобно на Лебо, Ю. Венелин също свързва Либерт с войната между българи и остготи. Сега дори разбираме, че тази война е била за град Сирмиум (днес Сремска Митровица), датирана от секретаря на крал Теодорих - Касиодор Сенатор за 504 г./4а/.

Четвърти източник, където попадаме на името на Либерт е „Византийска история” на Шарл Дюканж (1680 г.). По повод отношенията на българи и готите на Теодорих, авторът рисува следната картина: „1. На изток името на българите било чуто за пръв път по времето на Анастасий. По времето на неговото управление те безпокоили Тракия с многобройни нападения, като войската изпратена срещу тях е била разбита и унищожена в 499 и 502 г. И така, за да спре най-после тези нападения, Анастасий построил защитна стена по брега на морето до Селимбрия. Преминавайки оттам в Илирик (българите) завладели Сирмиум, който град немного след това завладял кралят на Италия Теодорик, след като самите те били победени в битка и обърнати в бягство. Тогава над българите властвал ЛИБЕРТ, когото наричат БУЗА; Зигеберт и успергенският абат Конрад му приписват титлата крал на българите.”

В случая Ш.Дюканж почти преповтаря казаното от Ю.Венелин за Либерт и войната на българите с остготите на крал Теодорих. Ново е пояснено, че Либерт е наричан и с името Буза. Намирам това за важно и перспективно, доколкото това второ име Буза ни напомня за съобщението на Павел Дякон за злополучния Бузан, паднал убит в сражение с Теодорих при похода на готите в Италия.

Поредно свидетелство пак за същото откриваме в „История на всички славянски народи и най-паче на болгари, хорвати и серби” (откъси) на Йован Раич (1794 г.). Интересен за работата ни е текстът, отнесен към времето на император Анастасий: „Името на българите прочее станало известно и се прославило в Европа от времето на император Анастасий, след 489 г., когато преминали река Истр ... Българите от ден на ден ставали по-силни и по тази причина по същото време достигнали в Илирик и завладели Сирмия, която италийският крал Теодорик, след като ги победил и прогонил, пак си възвърнал града. И когато те повторили тези нападения на римските провинции, техен владетел бил крал Либерт І или Бузар, Буриша у Мавроурбин, под чиято команда българите завладели Миссия и се заселили в нея.” И продължава: „Но в коя именно година я завладели, Прай недоумява (на с.225), казвайки, че това се случило преди 504 година Господня, следователно може да се предполага, че е в 502 г., когато римското войнство в Тракия до крак избили, завладели Миссия и се поселили и в Срем.” /5/.

И така, Й. Раич потвърждава това, което вече знаем от останалите автори, писали за Либерт, но и датира войната между българи и готи за Сирмиум в 502 г. Освен това, от него научаваме, че Либерт е бил известен и на още един негов съвременник от ХVІІІ в. – унгарския историк Георг Прай. Важното е също и това, което вече знаем от Ш.Дюканж, че Либерт е бил известен и под други имена – Бузар или Буриша, цитира той Мавро Орбини.

Оказва се, че Бузар ни отпраща към значителен брой разновидности на името, като Регинон (ІХ-Х в.) и Аноний (ХІ в.) го записват Бусар, Зигеберт и Екехард (ХІІ в.) заимстват от Павел Дякон името Бузан, Мавро Орбини (ХVІІ в.) – Бурис, Буриша или Бурич, а Паисий Хилендарски и поп Йовчо го записват като Борис. Споменах, че с Борис започват и двата списъка в „Летопис и родословие” на поп Йовчо от Трявна. Официалната ни историография черпи информация за него от Павел Дякон, който го именова Бузан и пригласяйки му, приема погрешното становище, че Бузан загива заедно с царя на гепидите Траустила в сражение с готите на Теодорих. Ето и малко по-пълна представа от текста на готския хронист, живял между 720 и 797 г. според произведението му „Римска история”.

„...Теодорих се явил пред император Зенон... Поискал да му бъде дадена Италия ... И тъй Теодорих, като напуснал Константинопол, се върнал при остготите и веднага ги подканил в най-скоро време да се приготвят, за да потеглят за Италия и да я завладеят. Но преди да пристигне в Италия той победил и погубил гепидския цар Траустила, който му устроил засада; той унищожил и българския цар Бузан, като извършил голяма сеч над отредите му. И тъй като извел от Мизия цялото множество остготи с всичката им покъщнина, преминал през Сирмиум и Панония, и дошъл в Италия.” /6/.

И така, какво научаваме от този пасаж? Първо, че Теодорих помолил Зенон и той приел да го изпрати начело на готите и да му даде Италия. На второ място, че по пътя за Италия като извел народа си от Мизия, той победил гепиди и българи и убил техните царе – гепидския Траустила и българския Бузан. Преминал през Сирмиум и Панония и така дошъл в Италия.

Наред с това, отдолу на страницата на сборника, под черта съставителите му дават следните разяснения: 1) Теодорих заминал за Италия в 488 г.; 2) Че за Бузан историята няма други сведения и 3) Че докато Теодорих воювал с Одоакър в Италия, българите опустошавали Тракия, като датират тези нашествия през 493 г.

Така представя събитията Павел Дякон, така ги приемат и историците ни. Той обаче е живял през VІІІ в. и по-точно между 720 и 797 г., което ще рече два века и половина след епохата на Теодорих Велики. Спрях се на цитирания текст и на бележките на съвременните ни историци,  пред вид на изцяло безкритичното отношение към него. Защото само страница по-горе ние се натъкнахме на истинско разнообразие на разновидности на името Бузан, макар да са от по-късни хронисти. Затова, струва си да проверим какво пишат и как отразяват събитията съвременници и очевидци на събитията, като Касиодор Сенатор – съветник на крал Теодорих или епископа на Павия Енодий, при това без никакви заобикалки и „остроумни” логически догадки. Колкото и пристрастни да са били те към своя суверен Теодорих. Да проверим как стои историческата истина.

По-горе вече говорихме за панегирика на Енодий и за това как той отразява войната между българи и готи, и с какъв възторг и патос говори за несъкрушимата сила и величието на Теодорих. Специално се спрях на текста, в който черно на бяло е записано, че останалият жив български владетел ще представлява истински паметник за могъществото на готския крал. А липсата на рани от сражението е такова падение за него, че с това той е унизил потеклото си во веки веков. Какво обаче твърди Павел Дякон? Той дословно пише, че Теодорих „унищожил и българския цар Бузан”! На кого да вярваме тогава? На очевидеца-панегерист или на живелия две столетия и половина по-късно манипулант? Или може би става дума за различни сражения?

Трябва да признаем, че Енодий не е посочил конкретната година на бойните действия и това донякъде ни затруднява в хронологизирането им. Той обаче отразява събитията сравнително пълно и в тяхната последователност. И това можем да ползваме като критерий при възстановяване на тяхната автентичност. Тъй или иначе, по-долу става ясно, че бойните действия се развиват около Сирмиум и то по времето, когато градът (дн. Сремска Митровица) и недалечният Сингидунум (дн. Белград) са били владяни от гепидите, а начело на гепидите е стоял Тразерих – синът на загиналия в сражението Траустила и навсякъде се говори само за Тразерих. Знаем, че Траустила загива при похода на Пиция през 504 г. Знаем, че на следващата 505 г. Пиция предприема нов поход срещу Срем и че тогава начело на гепидите стои Тразерих – синът на Траустила. Както знаем, че в тази 505 г. след упорита съпротива гепидите губят града и Тразерих трябва да бяга. Знаем накрая и това, че след превземането на Сирмиум, Пиция се притича на помощ на феодала Мундо, блокиран от войските на Сабиниан Млади при Маргус Планум. И че в победените византийски войски са участвали 10000 българи. Така стигаме до следните важни изводи: 1. Траустила загива по времето на първия поход на Пиция слещу Сирмиум в 504 г., но независимо от това градът устоява на готския натиск. 2. На следващата година Сирмиум е превзет от готите и крал Тразерих бяга. Непосредствено след това Пиция се притича на помощ на Мундо и ромейската армия на Сабиниан с участието на 10000 българи е разбита. 3. От тези текстове не става ясно мястото на българите в събитията. Със сигурност можем да приемем участието на български корпус във войските на Сабиниан. Това ли е обаче бляскавата победа на Теодорих над българите, предизвикала високопарните слова на Енодий в неговия панегирик? Защото войската като цяло не е българска, а ромейска. И не е командвана от български военачалник, а от Сабиниан Млади. Тогава за коя победа пише Енодий? За тая от 505 г. или за войната от предходната 504 г., както я датира Касиодор Сенатор? Това като че ли звучи по-логично. Но ако е така, следва да приемем, че българи са участвали в защитата на Сирмиум и при кампанията от 504 г., когато загива кралят на гепидите Траустила.

И така, епископ Енодий говори за събития от 504-505 г. От Камес Марцелин знаем, че готите са се оттеглили от Балканите през 488 г. /7/. Тогава как да вярваме на Павел Дякон, че сблъсъкът на Теодорих с българите е станал при оттеглянето му към Италия? Да не говорим, че за Италия той тръгва не от Балканите, а от Панония, тръгвайки с народа си от Нове в Мизия.

Нека сега да видим какво ни е оставил и Касиодор Сенатор за отношенията готи-българи в неговата „Хроника”, в която събитията са давани по години. Тук срещу годината 504 четем: „504.Прославеният Цетей – консул: По време на този консул, благодарение на храбростта на господаря крал Теодорих, българите били победени и Италия си възвърнала Сирмиум”. /8/  

Текстът видимо е кратък, но пък звучи категорично. Годината, когато готите разбиват българите е 504-та и победата им води до това, Сирмиум да се върне под суверенитета на готите в Италия. Особено показателно е и обстоятелството, че Касиодор не споменава и думичка за българите в предните години, включително и за 488 г., когато по твърденията на Павел Дякон, те били разбити от оттеглящите се към Италия готи, а владетелят им – убит.

И така, войната за Сирмиум, датирана през 504 г. не може да бъде оспорена и за нея свидетелстват епископ Енодий и Касиодор Сенатор – съвременници и очевидци на събитията – хора от тясното обкръжение на крал Теодорих Велики. Те обаче и думичка не отбелязват за някаква война през 488 г., когато готите напускат Тракия и Мизия и се отправят към Италия. Въпреки че са страна и в никакъв случай не са безпристрастни, двамата хронисти от двора на Теодорих І са далеч по-правдиви, от повечето по-късни техни последователи. По-горе се спряхме на тази война и на казаното за нея от двамата доверени придворни на остготския крал. От тях научаваме кои са двете воюващи страни – готи срещу гепиди и българи. Повод за конфликта е стремежът на готите да си възвърнат господството над Сирмиум и Сингидунум – територии обитавани от тях преди похода им в Италия, а след напускането им, заселени от гепидите. Мястото на бойните сражения – край р.Сава, където са се срещнали противниковите армии. Имената на водещите трите армии са: Пиция – на готите, Тразерих – на гепидите и Бузан или Либерт – на българите. Времето, посочено от Касиодор е 504 г. Но освен за тази война повествованието на Енодий продължава и със събитията от следващата 505 г. И тъкмо за тези събития С. Рънсиман приема, че са довели до първата загуба на българите на бойното поле.

Ето самата картина, както я вижда изтъкнатият британски историк. „За пръв път прабългарите се споменават със собственото си име през 482 г., около 30 години след смъртта на Атила. Император Зенон, който воювал с двамата Теодориховци и техните готи решил да се обърне за помощ към „българите” – племе, очевидно населяващо земите на североизток от Дунава. Този случай подсказал на прабългарите, че от империята може да се извлече известна полза. През следващите няколко години те извършили поредица успешни набези на Балканите – през 493, 499 и 502 г. Те отново се намесили и в съдбата на великия Теодорих, като през 504 г. се съюзили с гепидите срещу него. През 505 г., когато един варварски вожд на име Мундо (сродник на Атила, според някои гет, а според други – гепид) бил нападнат при Маргум (там, където Морава се влива в Дунава) от „гърците” (имперските войски), полководецът на Теодорих, Пиций, му се притекъл на помощ. Гърците привлекли на своя страна прабългари и в тази битка прабългарите претърпели първото си поражение”. /28/

За картината, която разкрива, авторът се позовава на съобщенията на един широк кръг уважавани хронисти, повечето живели и писали през същия този VІ в., когато е и самото събитие:  Йоан Антиохийски, Касиодор Сенатор, Марцелинос Комес,  Йорданес и на епископ Енодий, макар Теофан Изповедник да е от по-късно време (IX в.). Именно за тази война от 505 г. С. Рънсиман приема, че е третата и последна война между българи и остготи – единствената победна за готите война. Доколко обаче това е била отделна или самостоятелна война, е трудно да сме сигурни. Защото Енодий включва събитието в един текст с войната от предходната 504 г. Начело на готската войска е все един и същ пълководец – Пиция. А и сраженията са в близък периметър, едното край р. Сава, другото – край Морава. Най-интересното е българското присъствие, засвидетелствано и в двете. Във войната от 504 г. българите на Бузан (или на Либерт) идват вероятно от Малка Скития, където по това време е българската държава на Ирник. При сблъсъка край Маргос от 505 г. българите са 10000 федерати. По това време Мундо се стреми да наложи властта си върху земи, подвластни на гепидите в Панония, като ги подлага на системен грабеж. Византия изпраща армия от българи-федерати начело със Сабиниан – синът на известния Сабиниан Магнус. Най-интересното е, че той бил управител на Илирия, а неговите българи Енодий определя като „гръцки” българи, с които Гърция, т.е. Византия се защитава: „Гърция прояви враждебност поради намесата на федерата Мундо, като привличаше за защитата си своите българи, с които заплашва при военни сблъсквания като с преден укрепен пост.” – казва епископът на Павия. /29/

           Тук не става ясно къде точно живеят тия „свои българи” на Гърция, т.е. на Византия.  Самото определение „гръцки” и обстоятелството, че имат за вожд Сабиниан подсказват възможността това да не са мизийски, а илирийски българи. Нали Манасиевата хроника свидетелства за голямото българско заселване в Долната земя Охридска от времето на император Анастасий (491-518 г)? А за тяхното заселване свидетелстват и други автори.

Във всеки случай краткият текст разкрива няколко важни свидетелства: 1) Че на следната, след битката за Сирмиум, 504 г. император Анастасий е изпратил войска от „свои” българи-федерати, начело със Сабиниан срещу нарушаващия спокойствието в Панония Мундо. 2) Че армията на Сабиниан е блокирала отряда на Мундо и той е бил в безизходица и пред капитулация. 3) Че едва намесата на Пиция е успяла да помогне на Мундо. Ако сега към това допълним и предходните няколко изречения от панегирика, в които се говори за победата на Пиция над Тразерих, преди да се притече на помощ на Мундо, проумяваме истината за войната от 504 г.  

Сега разбираме, че през 504 г. Пиция воюва с гепидите, като дори успява да убие краля им Траустила. Но Сирмиум устоява, престола заема синът на загиналия крал – Тразерих и готите са принудени да се оттеглят. Имало ли е тогава сражение с българите, не е ясно, независимо от категоричния текст в панегирика и съобщението на Касиодор Сенатор. Във всеки случай от Енодий разбираме, че техният владетел е останал невредим.

Сега да се постараем да изясним цялостната обстановка. Говори се, че българи и гепиди са воювали като съюзници срещу готите. Разбрахме, че готите начело с Пиция са предприели две военни кампании срещу гепидите в Сирмиум. През първата, в 504 г. на бойното поле при р.Сава загива крал Траустила, но готите така и не превземат града. Защо ли? Какво им е попречило? На следващата година Сирмиум е превзет, след което Пиция предприема поход към гр. Маргус срещу блокиралите Мундо тук ромейски войски, начело със Сабиниан Млади. Попаднал между войските на Пиция и Мундо Сабиниан позорно бяга и изоставя армията си. В нея обаче има 10000 корпус „гръцки” българи, т.е. от българите заселили Илирик при царуването на Анастасий І и се твърди, че те са избити. Къде във цялата тази картина е мястото на Либерт-Бузан? Ако той е злополучният предводител на българите в армията на Сабиниан, би ли предизвикал подобна реакция у Енодий? И защо ли Касиодор твърди, че готите превземат Сирмиум в 504 г., след като са победили българите? Създава се впечатлението, че българи са участвали освен в армията на Сабиниан, но и при отбраната на Сирмиум. И не ми се струва, че това е истината за Либерт-Бузан.

(Кралят на гепидите е убит, но Сирмиум остава под властта на сина му, т.е. той отново е гепидски град. Българите може и да са претърпели сериозни загуби, но се оттеглят в строй, ръководени от владетеля си. Това е и причината за похода на Пиция на следната 505 г., за да завладее със сила града. Тогава, „Когато уреждаха там (в Сирмиум – б.а.) управлението” Пиция среща за втори път българите, само че този път като федерати на ромеите. И притискайки ги в тила, попаднали между два огъня, между войските на Мундо и тия на Пиция, българите биват победени. Това е първата и единствена загуба на българите от готите, според Стивън Рънсиман. Т.е. през 504 г. те не са претърпели загуба на бойното поле. Те може и да са се оттеглили, но са се оттеглили и готските войски на Пиция. Затова на следващата година, след като са се възстановили и са попълнили загубите в състава си, готите се завърнали, за да продължат делото си. И тогава са срещнали за втори път българска войска. Само че този път под предводителството на безотговорния Сабиниан. Той допуска да бъде изненадан и да попадна между две вражески сили. И побягва от бойното поле, за да търси спасение зад каменните стени на крепостта Нато /30/.)

Прав е С.Рънсиман, когато твърди, че българите са били победени единствено в тази последна война от 505 г. Тя обаче се явява продължение на тази от 504 г. и затова би могло да се мисли, че войните не са били две, а една. Допълнителен аргумент в подкрепа на тази теза виждаме в общото им изложение, представено от епископ Енодий. За същото подсказва и текстът на Йорданес, където се говори само за една война, имала за цел присъединяването на Сирмиум и областта му към държавата на Теодорих. Тази война Пица (т.е.Пиция) води не с Траустила, а със сина му Тразерих. И след като го побеждава и завзема Сирмиум, се притекъл на помощ на Мундо, срещу обсадилия го Сабиниан. А след като го „изтръгнал от ръцете на Сабиниан, го „накарал в знак на благодарност да се подчини на неговия крал Теодорих.” /31/.

Оттук разбираме, че войната за Сирмиум, започнала през 504 г. е приключила с падането на града в ръцете на готите. Но това станало не в 504, а в 505 г. Тогава царят на гепидите Тразерих бил принуден да напусне града, след като съпротивата му била сломена. И да остави майка си като заложник на готите, твърди Йорданес. Прави са хронистите, писали че Италия е завладяла и присъединила Сирмиум под своя власт. Само дето не са пояснили кога точно е станало това. Прави са, когато описват цяла поредица войни между българи и готи, независимо колко точно са били те. Прави са и когато пишат, че българите са били победени. Но това е станало едва при последното сражение при град Марго Планум. Не са прави тия обаче, които твърдят, че българите са били побеждавани и във всички останали по-ранни войни между двата народа. Защото, ако това беше вярно, Енодий нямаше да говори за тях с респект, като за „народът, който преди тебе имаше всичко, което е пожелавал... народ, който преди битката му с тебе не се е случвало да срещне противник, който да му устои... българите са учудени, че се намират люде, подобни на тях и че виждат противник, равен на себе си.” За да заключи: „Сблъскваха се два народа, на които бягството никога не беше помагало във време на сражение.” Тия думи няма как да са писани за народ, претърпял цяла поредица от поражения. Тук се фиксира една победа. Затова и възторгът, и отзвукът са така неподправени и изключителни. Затова и Касиодор говори за победата на Толуин над „страшните по целия свят българи”. /32/

Сега вече имаме твърде подробна и задълбочена представа относно отношенията готи- българи от последните две десетилетия на V в. и първото на VІ в. И разбираме, че българският цар Либерт, представен от Павел Дякон с името Бузан, а у по-късни автори и като Бузар, Бусар, Буриша, Бурич, Бурис или Борис е главното действащо лица от българска страна в тях. Нещо повече, именно тези събития са отразени в едни от най-ранните източници, в които се появява българското име.

  Още в началото казахме, че българският цар Либерт се среща за пръв път в „Летопис и родословие” на поп Йовчо от Трявна. Струва си сега да проверим как са отразени тези събития във възрожденската ни книжнина. Защото името на Либерт може да ѝ е неизвестно, но за нас е интересно да разберем отразени ли са и по какъв начин отношенията българи-готи.

За съжаление отец Паисий е твърде лаконичен по темата, като я изчерпва само в едно изречение: „След Драгича се вдигнал крал Борис, тръгнал срещу крал Акума и го хванал в сраженията, довели го жив в България. Така хванали в битките и маджарския крал Теодорика и го довели вързан в  България. После българите отишли сами, с малко войска нападнали крал Муда”. /33/

Говорейки за царуването на неизвестния ни крал Борис, първият ни възрожденец го свързва с имената на Акум, Теодорик и Муда. Тук явно той греши не само като пише, че Борис бил заловил и пленил маджарския, т.е. панонския крал Теодорик, но и като го свързва изобщо с кампаниите с Акум и Мундо. Защото този Мундо е съвсем друг исторически персонаж, различен от Мундо готския федерат и това разбираме от продължението на историята с пленените българи, зачислени във византийската войска в Армения и Лазика. Този Мундо е на ромейска служба, събитието е датирано за 530 г., а съобщението дължим на Комес Марцелин и на Йоан Малала. /34/ Особено видимо става то, откривайки в „Хрониката” на Комес Марцелин историите и на двамата предводители с името Мундо съответно под годините 505 и 530-та, откъдето разбираме, че не става дума за някаква грешка. /35/  

Историята на Акум пък е още по-късна, от 538 г. и ни е известна благодарение на съобщенията на Йоан Малала и Теофан Изповедник. /36/ Разказът за тримата византийски военачалници Акум, Константин и Годила, пленени от българите в Тракия с помощта на аркани, вероятно е в основата на Паисиевия разказ за вързания „маджарски крал Теодорик”. Оставяйки настрана всичките тия грешки, можем да бъдем сигурни, че Паисий правилно свързва българския крал Борис с борбите между българи и готи от времето на Теодорих І Велики. В това отношение той е в съгласие с всички останали хронисти, отразили по някакъв начин това събитие.

Спиридон йеросхимонах е още по-лаконичен при представянето на интересуващото ни събитие, включвайки го в отредените общо седем реда за историята на българите при царуването на Анастасий І. В статията „ЗА АНАСТАСИЯ, ГРЪЦКИ ЦАР”, след като пише за  победата на българите над ромеите при река Цурта или Тунджа и преди да спомене за бунта на Виталиан, авторът отбелязва: „И като се върнаха оттук (от Тракия – б.а.), отидоха срещу готите в Срем, и там бяха победени от готския крал Теодорих и се върнаха в лято господне 503.” /37/

Не е много по-богата информацията, която ни предлага и неизвестният автор на т.нар. „Зографска история”. Той, също като Спиридон йеросхимонах, не знае името на българския владетел, който по времето на Анастасий І дошъл от Волга и сразил греческото войнство при река Зурта в Тракия през 495 г. Гръцкият цар с много дарове го смирил и отишли българите в Срем. И там българите били победени от готския италийски крал Теодорик в 503 г./38/.

Ако трябва да обобщим известното ни по темата в българската възрожденска книжнина, можем спокойно да кажем, че възрожденските ни летописци са имали представа за сблъсъците на дедите ни с готите на крал Теодорих. Някои от разглежданите тук източници отбелязват, че това се е случило след българската победа над ромеите при р. Цурта (Зурта), датирана според тях през 495 г., а от съвременната историография – през 499 г. По-конкретно битката между българи и готи се свързва със завладяването на Срем и се датира през 503 г. Най-интересното е, че Паисий от Хилендара именова българския владетел с името Борис. А поп Йовчо от Трявна, без да отбелязва нищо друго, под годината 502 е записал името на българския владетел „Волег или Либерт”.

Тук разгледахме четири от възрожденските ни източници и е редно накрая да се спрем и на историята на Блазиус Клайнер. Наистина, според официалната версия той е етнически немец, родом от Алвинц (днес Винцул де-жос в Румъния), но има и мнения, че той е български католик-францисканец от забягналите в Банат българи-емигранти след Чипровското въстание от 1688 г. Независимо от етническата принадлежност на самия Блазиус Клайнер, животът му сред българите емигранти и времето, когато той е писал, съвпадащо с появата на българското Възраждане дава основания на някои съвременници да разглеждат неговата „История на България” (1761 г.) наред с останалите ни възрожденски исторически трудове. Ако трябва да сме обективни, следва да кажем, че историята на Б.Клайнер поне в началото си се отличава значително от историите на възрожденските ни книжовници и стои по-близко до модела на историческите проучвания, писани за дедите ни по това време в Европа.

Като по правило повечето от тях започват с въпроса за произхода на българите като народ, изброяват най-ранните исторически свидетелства за тях и така стигат до името на първия известен на автора им български владетел. Така например Мавро Орбини, след като казва, че българите заселили р.Волга, идвайки от Скандинавия и споменава сраженията им с Теодосий І (около 390 г.), с лонгобардите (450 г.), нашествията им в Тракия и Илирик по времето на Анастасий І и на Юстиниан І и така стига до първия известен български владетел Бурис, Бусар или Борис, при който те воювали с Теодорих – краля на остроготите. /39/ 

По подобен начин започва българската история и Йован Раич. Като начева с прехода на българите от Азия в Европа, заедно с хуните на Атила и след това продължава с казаното по-горе от Мавро Орбини, той също достига до войната между готския крал Теодерик и българския Либерт или Бузар през 502 г. за Сирмиум. /40/

Не се отличава от модела и историята на Паисий. Той започва с библейския Мосох –  родоначалникът на българи и славяни, говори за придвижването им от страната Скандавия в Московската земя на запад към Балтийско море и Померания до Бранденбург, а след това обратно на изток до Волга и идването им на Балканите по времето на императорите Валент и Теодосий. Греши, като нарежда след тия събития конфликта на българите в Аварския каганат и коварното убийство на спящите в Бавария българи-бежанци по нареждане на франкския крал Дагоберт и след това се връща към 450 г. и първият поименно споменат крал Вукич. След Вукич поставя Драгич, а след него и споменатия вече Борис, когото свързва с готския крал Теодорик.

Нека сега проследим как започва своята „История на България” (1761 г.) Блазиус Клайнер. В самото начало той определя българите като народ, дошъл от скитската земя при р. Волга на Днепър, Днестър и Дунав и се старае да проследи техните нахлувания на Балканите по времето на императорите Зенон и Анастасий. Българските нашествия той провъзгласява за Божие наказание за греховете, сторени от ромеите и ги датира през 498, 502 и 504 г. Като за последното предлага за пръв път името на българския владетел: „Великият български предводител Реан с помощта и по съвета на император Анастасий, със съгласието на славяните, потеглил в 504 г. с войската си от изток към запад и завзел не само България, но и голяма част от Унгария заедно със Сирмиум. Обаче кралят на Италия излязъл срещу българите със силна армия, превзел завзетия от тях Сирмиум и в 504 г. ги разбил напълно в сражение, както свидетелствуват Марцелин и Касиодор в своите хроники. След това поражение българите се завърнали и завзели в Банат земите около Тиса, които запазили чак до 884 г.” /41/ След казаното авторът цитира част от панегирика на Енодий, където той говори за победата на Теодорих над българите.

Този текст е интересен за работата ни с две неща. Първо, че фиксира военните действия между готите в Италия и българите за Сирмиум, разиграли се през 504 г. Така посочените воюващи страни, целите на войната, мястото и времето на сраженията определят несъмнено конфликта между войските на Теодорих Велики и българите, водени от Либерт, според Й. Раич или Бурис, Буриша на М. Орбини, чиито имена влизат в историческата книжнина от хрониките на Енодий и Павел Дякон. В това съмнения не може да има. По-интересното обаче е второто нещо, което научаваме от Б.Клайнер – името на българския владетел. Той го е записал с името Реан и за нас това име представлява особен интерес, след като Петър Добрев го разчете като вариант на името Еран, Иран или Ирна, т.е. на българския Ирник. /42/

Да обобщим. Битката за Сирмиум между войските на крал Теодорих и обединените сили на българи и гепиди се оказва ключова за ранната българска история, доколкото с нея се появява едни от най-ранните текстове, в които българите са наречени поименно. А голямото множество на посветените ѝ извори и съобщения, включително и на съвременници и очевидци на събитията, я прави не само неоспорима. То придава особено разнообразие на общата палитра и по този начин предлага неподозирани перспективи пред изследователите. По този начин установяваме, че едни записват името на българския владетел като Либерт, други като Бузан, Бузар, Бусар, Бурис, Бурич, Буриша или Борис. А сега разбираме, че той е записван и като Реан. Този последен запис ни отвежда към известния ни Ирник – създателят на Стара Велика България. Този извод сам по себе си е знаменателен. Но той е важен и поради това, че ни извежда на позната земя. На позната земя и стабилна историческа основа.

Възможно ли е обаче Ирник, поел властта в 453 г., да е управлявал през цялото време до знаменитата битка от 504 г.? Възможно ли е да е живял и царувал толкова дълго? Защото само дотук царуването му надхвърля 50 години.

Ако изходим от биологичните дадености за продължителност на човешкия живот, аз не виждам основания за съмнения. Знаем, че към 448 г., когато Приск посещава двора на Атила, Ирник е все още дете. Това означава, че той е роден някъде след 430-435 г. и към 504 г. би следвало да е на не повече от 70-75-годишна възраст. В този смисъл възрастовият фактор не изключва повдигнатата хипотеза. Този извод намира потвърждение в българската история, от която знаем, че цар Петър І е управлявал цели 41 години, а Самуил, под различни форми дори и повече. Колкото пък до Исперих, той като че ли е достигнал до по-дълбоки старини и от двамата. А за Кубрат се приема, че е управлявал цели 60 г. Както виждаме примерите от историята ни са колкото красноречиви, толкова и многобройни, за да отхвърляме с лека ръка едно дългогодишно управление на Ирник. В този смисъл хипотезата ни е възможна, но дали разполагаме и с някакъв аргумент за подкрепата ѝ?

Такъв подходящ аргумент съм посочил още в книгата си „Авитохол и Ирник. Начало на българската държавност” (1999 г.) Когато говорех за основателя на Стара Велика България приех, че името Влахерни, дадено на дворцовия цариградски квартал с известната в историята ни едноименна врата, докъдето бяха стигнали войските на Крум и Симеон, в действителност носи името на Ирник. Името Влахерни разчетох като съставна дума - ВЛАХ + ЕРНИ, т.е. като влахът Ерни или Българина Ирник. /43/ И този прочит не води единствено от самото име. Защото кварталът, а следователно и неговото име се оказват дело не на друг, а на император Анастасий. Същият, при когото българите започват ранните си мащабни нашествия на Балканите от края на V в. по свидетелствата на Марцелинос Комес, Павел Дякон, Теофан Изповедник. И за когото българският писар бе отбелязал върху страниците на Манасиевата хроника: „При този цар Анастасий българите започнаха да завземат тази земя, като преминаха при Бдин. А преди това започнаха да завземат долната Охридска земя. От тръгването на българите досега са изминали 870 години.” /44/. Същият, който беше „посъветвал” българския цар Реан да не напада Константинопол и го беше отрупал с най-скъпоценни дарове. И който го беше насочил към Панония и Сирмиум. Струва ми се естествено, пред надвисналата опасност и навестилата го щедрост, наред със златото Анастасий да е изтъргувал и името на новостроения от него квартал. Но ако това е така, то следва, че към времето на събитието и похода на българите към Сирмиум, техен владетел е бил не някой друг, а именно Ирник. Защото всички други решения са лишени от логика.

Вече имаме ясна представа кой е непознатия български цар Либерт. И за наша изненада той се оказа известният ни Ирник. Знаем го под най-различни имена, тъй както са го  писали чуждите и наши хронисти по времето на дългия му, славен и наситен със събития живот. За едни той е малкият и белязан от съдбата Ирна, Ирнах или Хернак – най-малкият син на Атила. За други – Ирник от „Именника на българските канове“ – създателят на Стара Велика България. В „Българска апокрифна летопис” носи името Слав. Възрожденските ни летописци го бяха записвали с името Вукич или Волег, а европейските като Волгар или Вулгар. В ранната руска книжнина го знаят като Волх – родоначалникът на българите. За едни от византийските летописци той е хунският владетел Влах, Валах или Болах, докато други го знаят като победителя на Пероз и ирански шах след него под името Валас или Балаш, представяйки го по погрешка за негов син или брат. Сега научаваме, че той е идентичен с първия български цар от списъците на поп Йовчо, записан като Борис, намерил широко място в хрониките на дузина европейски историци от Х-ХІХ в. в широк спектър разновидности. Научаваме, че е записван и като Либерт. Така го е представил Енодий. Какво точно съдържание е вложил панегиристът на крал Теодорих, аз не бих могъл да кажа със сигурност. Асоциацията с представата за свободата е твърде примамлива, но пък малко приемлива. Той наистина е превърнал българите от народ в Атиловата империя в свободен и самостоятелен народ, в господари на собствена държава, но това ли е замисълът и целта на „Похвалното слава на крал Теодорих”?

Ако Енодий е вложил в записаното от него прозвище подобно съдържание, това би било изключително благородно. Нека обаче да не се увличаме прекомерно. Да не забравяме, че епископът на Павия е писал Панегирик не за българския владетел, а за готския крал, на когото е служил. По-достоверно би било той да е вложил в избраното от него прозвище точно противоположното съдържание. Защото ако libertas беше „свобода”, то libertus носи значението на „освободен от робство”. И точно този образ на българския владетел като на освободен само по волята на великия крал Теодорих и зависим от него роб, е пресъздал Енодий още в началото на своя Панегирик. Затова веднага след името му го представя като поразен (повален) от височайшата кралска десница. В запазения му  живот вижда единствено паметник на Теодориховата слава. А липсата на рани от сражението го лишавало от правото на гордост. Затова пред своя непобедим народ той (българският цар) щял да носи знака за непобедимата сила на готския владетел.

Това тълкувание на името Либерт е като че ли по-правдоподобно. Но освен това то разкрива причината, поради която противниковият панегирист прибягва точно до това име-прозвище. И косвено свидетелства, че текстът на Панегирика с името на Либерт е автентичният Енодиев текст – обстоятелство, което днес едва ли би могло да бъде установено по безспорен начин. Защото знаем, че оригиналното произведение на Енодий не е запазено до нашето време, а е известно от по-късни преписи, след ІХ век.  

 

ОТНОШЕНИЯТА БЪЛГАРИ ОСТГОТИ В КРАЯ НА V И НАЧАЛОТО НА VІ ВЕК

 

Нека все пак предположим, че става дума за различни събития. Така поставен въпросът изисква поредните уточнения, защото историците ни приемат наличието не само на две, но дори на три войни между българи и готи. Първата война според съобщението на Йоан Антиохийски е била през 480 г., когато император Зенон  извикал българите на помощ срещу съюзените готи на двамата Теодориховци. /9/ Това съобщение досега не е оспорено, приема се единодушно и е влязло в историографията ни като безспорно. Нека обаче преди да говорим за конфликта българи-готи, да хвърлим светлина върху готското присъствие на Балканите по времето на император Зенон.

Известно е, че Теодорих – синът на Триарий, познат с прозвището Страбон (Кривоок), е бил водач на готите в Тракия за периода 473-481 г. и е изпълнявал длъжността стратег на Тракия. /10/ През 478 г. заедно с Армат са изпратени да потушат бунт в Тракия, като проявяват изключителна жестокост. /11/ По-късно обаче, след като убил Ираклий – сина на Флор, отказал повече да се подчинява на императора и сам започнал да воюва с ромеите. По това време на Балканите нахлул и Теодорих – синът на Тиудимир и овладял Нови Епир. Тук той бил разбит през 479 г. от Сабиниан Магнус /12/, но това не успокоило император Зенон и в 480 г. той повикал на помощ българите. Ето какво е отбелязал византийският хронист Йоан Антиохийски по този повод: „11. Зенон повика българите за съюзници във войната срещу готите. Съюзът на двамата Теодориховци отново безпокоял ромейската държава, тъй като те опустошавали тракийските градове. По тази причина тогава Зенон бил принуден да повика за пръв път българите за съюзници. Когато Теодорих, син на Триарий, воювал срещу хуните (т.е. българите), той се опълчил и срещу самия Константинопол и лесно щял да го подчини, ако Илус (Илус – гот, военачалник на ромейска служба) не го бил преварил и завардил вратите. Оттам, като се втурнал край така наречените Сики (предградие на Цариград на североизточния бряг на Златния рог), отново претърпял несполука, така че след като преминал в местността „Прос естиес” (възвишение на европейския бряг на Босфора) и така наречения „Ластений” (днешното пристанище Истенелиман на европейския бряг на Босфора)  и се опитал да преплува във Витиния. Обаче бил победен в морското сражение и отишъл в Тракия, а оттам се отправил за Елада със сина си Рекитах, двамата си братя, съпругата си и около 30000 скити. Когато стигнал до така наречения „Диомедов обор”, той загинал – сутринта яздел на кон и бил хвърлен от него върху копие, изправено на стената на шатрата. А някои пък твърдели, че раната му била нанесена от сина му Рекитах... Неговият син Рекитах наследил властта... и сам управлявал Тракия, като вършел още по-ужасни неща от баща си.” /13/

И така, като имаме предвид, че под хуни следва да разбираме българи, което отбелязват и съставителите на сборника ГИБИ, ІІІ, а под скити – готи, научаваме, че Теодорих Страбон поел към Константинопол, след като воювал с българите. Много е вероятно, именно при тая първа война между готите (начело с Теодорих Страбон) и българите да е било унищожено седалището на бурджаните, т.е. на българите, записано от Абул Феда (ХІV в.) с името Буршан. Не е за подминаване и неговата локализация в Мизия и по-точно посочените географски координати, съвпадащи до голяма степен с тези на по-късния Велики Преслав. /14/ Защото то прави разбираемо участието на българите в конфликта на Зенон с готите на Теодорих Страбон през 480 г. Да не забравяме, че само 27 г. преди това Ирник заселва с българите Малка Скития (Добруджа), а Преслав не е толкова далече. Така разбираме, че към времето на събитията българската държава е включвала не само Малка Скития, но и части от Източна Мизия. Това не бива ни най-малко да ни учудва, след като от Йорданес ни е известно, че цяла Долна Мизия е била заселена от забягнали Атилови наследници след краха на Хунската империя. Нали точно тук са и сакромонтизите, и фосатизите? Нали Кандак е заселил своите скири, сагадари и алани в Добруджа и Мизия (на запад до р.Вит), а западно от тях са отседнали Емнецур и Улциндур? /15/ Докъде са се простирали границите на Ирникова България към 480 г. едва ли някога бихме узнали, но тъй или иначе българи в Тракия (някогашната провинция Тракия е включвала почти целите Източни Балкани южно от Дунава) е имало и силите им съвсем не са се намирали далеч от тези на готите. Напротив, те са били най-близките им съседи и император Зенон неслучайно се е обърнал за помощ към тях.

Смята се, че победители във войната са били готите. Съдбата на разрушения Буршан също подсказва това. Може би няма да сгрешим, ако допуснем, че тази война е свързана с размириците от 478 г. или пък непосредствено ги е последвала. От Мизия Теодорих се отправя към Константинопол. И тук летописците вкупом ни уверяват, колко мирен се оказал готският „крал” в похода си към Константинопол, при който той стигнал „на четири мили от столицата, но се върнал веднага, без да причини вреда на никой римлянин”. /16/ Същото повтаря и Павел Дякон. В „5. Готите в Тракия и техните имена” на своята „Римска история” той лаконично отбелязва: „Наскоро след това Теодорих по прякор Страбон, син на Триарий, стигнал с голямо въоръжено множество остготи чак до четвъртата миля от града, без да причини вреда на никой римлянин и като се върнал веднага в Илирик, умрял. Тук последното твърдение не отговаря на истината, защото Теодорих Страбон не е дошъл до Константинопол от Илирик, а от Мизия. Съвременните историци налагат тезата за мирното оттегляне на Теодорих Страбон към Илирия с твърдението, че „За да го отстрани от столицата, император Лъв І го признал за владетел на остготите, дал му откуп в злато, а също и длъжността magister utriusque militia.” /17/ Истината обаче научихме от Йоан Антиохийски и щедростта на Лъв І може да е била голяма, но конкретната причина за оттеглянето се оказват поредицата военни несполуки на Теодорих пред стените на Константинопол.

Тези събития, малко по-обобщени от дистанцията на времето ни представя и Теофан Изповедник. И картината, която ни рисува той, макар с някои различия, се вмества и подкрепя известното. „А готите най-напред превзели Панония, след това, през 19-та година от царуването на Теодосий Млади, се поселили с негово съгласие в областите на Тракия и след като прекарали в Тракия около 58 години, под предводителството на патрикий и консул Теодорих и със съгласието на Зенон завзели западните области на империята.” /18/

Ясно е, че „патрикий и консул Теодорих” в случая е Теодорих Страбон, а времевите репери ни позволяват да датираме известните ни събития така: готите заселват Тракия през 427 г. и я напускат, отведени от Теодорих към Илирик пред 485 г. Може би това съобщение дава основание на някои изследователи да казват, че Теодорих Страбон е отвел народа си в Илирия не през 481, а през 484 г., но това съвсем не е най-важното. Съществуват и други логически отговори, и други възможности, и е много вероятно, тръгвайки с войската си към Цариград, а от там към Илирия, мирното население, останало в Тракия, да ги е последвало с известно закъснение. По-интересното и най-неочаквано е, че на следващата след несполуките пред Константинопол 481 г., победителите  поемат към Илирик. Защо се е запътил новият магистър на запад никой не споменава, но знаем, че по това време по-младият Теодорих – синът на Тиудимир – вече е нахлул и се е разпореждал в Македония и Тесалия. Затова е логично да допуснем, че Теодорих Страбон се е упътил към съименника си, за да обединят силите си ведно. А българите са се възползвали и са прогонили изостаналото мирно готско население в Тракия през следващите години. И също така неочаквано, по пътя победителят загинал, най-вероятно убит от сина си.

Това е историята на остготския крал Теодорих Страбон. Смъртта му обаче не е сложила край на готските набези. По-горе споменахме, че някъде през 479 г. младият Теодорих – синът на Тиудимир нахлул в Илирик и е бил париран от местния владетел Сабиниан Магнус. Още на следващата, след събитията около борбите и смъртта на своя сънародник и съименник 482-483 г., младият Теодорих отново опустошил Македония и Тесалия, а Сабиниан Магнус вече го нямало, тъй като и той бил убит, само че от императора. Зенон нямал друг изход, освен да  усмирява младия Теодорих с щедри дарения. По свидетелството на Комес Марцелин в 483 г. той го издигнал за началник на дворцовите войски, определил го за консул и му поверил да управлява Крайбрежна Дакия и Долна Мизия, където той останал мирен в следващите 3-4 години. През 487 г. обаче излязъл с войската си от Нове (старо селище в местността Стъклен, край Свищов) и се отправил към Константинопол, причинявайки разрухата и опожаряването на много селища по пътя си. /19/

Йоан Антиохийски представя събитията в малко по-друга светлина. Той допълва, че след плячкосванията и опустошенията в Елада от 483 г., на другата година готите прехвърлили действията си и в Тракия, като съставителите на сборника ЛИБИ датират тези събития за 484-486 г. И двамата хронисти обаче са единни, когато пишат, че  на следващата, след похода на Теодорих до Константинопол и завръщането му в Нове година, той отвел всички готи и от Мизия, и от Панония към Апенините.  Комес Марцелин дори фиксира самата 488 г. като записва: „488 (ХІ) По време на консулите Динамий и Сифидий. През същата година крал Теодорих, като събрал всички свои готи, се отправил за Италия.” /20/

Това научаваме от Комес Марцелин – един от най-уважаваните летописци, живели в началото на VІ в., т.е. наскоро след описаните събития, чиято „Хроника” включва събития от 379 до 534 г. Служил на Юстиниан като секретар, преди последният да стане император в 527 г., хрониката му е не само съдържателна и правдоподобна, но и представя събитията в хронологичен ред, след надеждното им датиране. За жалост в ЛИБИ няма почти нищо писано за двамата Теодориховци от Касиодор Сенатор – друг съвременник на събитията, при това човек вещ и секретар на самия крал на Италия. Естествено, това би могло да бъде обяснено с липсата на съответен текст, отнесен към дедите ни, но това дори да ни успокоява, с нищо не ни помага. Колкото до картините, описани от готските летописци Йорданес (VІ в.) и Павел Дякон  (VІІІ в.), те са твърде идилични, за да ги приемаме дословно, но няма как и да ги отминем.

В своята „Римска история” Йорданес отбелязва: „348. А пък Теодорих, привлечен от благородството на император Зенон, дошъл в Константинопол, гдето бил избран за началник на войските и отпразнувал на държавни разноски назначението си като редовен консул. Но понеже тогава, както вече казахме, Одоакър бил взел властта в Италия, император Зенон, виждайки, че варварските племена вече владеят онази страна, предпочел да я повери на Теодорих като на свой собствен клиент, отколкото на оногова, когото дори не познавал. Разсъждавайки така, той го изпратил в пределите на Италия и му поверил римския народ и сенат. 349. И тъй, Теодорих като крал на варвари и римски консул тържествено се отправил към Италия. Изтощен от него в много сражения, Одоакър му се предал в Равена. По-късно обаче Теодорих го убил в палата в Равена като заподозрян. И след това мъдро и в мир държал в продължение на тридесет години кралската власт над своето племе и върховната власт над римския народ.” /21/

И така, описаната от Йорданес картина изобилства от истински аристократизъм и най-топли чувства. Император Зенон привлича Теодорих с благородството си. На свой ред Зенон го избира за „свой собствен клиент”, назначава го за началник на войските и за консул и дори отпразнуват тези назначения с държавни пари. Поверил му Италия и римския народ. А Теодорих се отправил тържествено към Италия като крал на варвари и римски консул  и като я завладял, управлявал дълго, мъдро и в мир.

Подобна е картината, рисувана и в „Римска история” от Павел Дякон. „Този Теодорих, още осемнадесетгодишен, без знанието на баща си, като увлякъл със себе си неколцина от бащината свита, нападнал съседното сарматско племе и от това, което сарматите били заграбили по-рано, донесъл на баща си богата и изобилна плячка. Затова, когато Тиудимир умирал, Теодорих, със съгласието на всички, се възкачил на престола. А когато това било съобщено на император Зенон, той се зарадвал и като извикал Теодорих отново в Константинопол, така го отличил с големи почести и богатства, че го удостоил с консулско звание, което отличие е първо след императорското, и му поставил пред двореца си медна конска статуя. Обаче докато Теодорих плувал в такива удоволствия, народът му, т.е. остготите, започнали да страдат от голяма оскъдица, тъй като поради постановленията на договора нито могли да плячкосват според обичая си, нито пък даваните им от императора средства ги задоволявали. Те проклинали сключения договор, порицавали безполезното споразумение и изпроводили веднага пратеници при Теодорих, които да му кажат какви лишения понасят, докато той се отдава на изобилни пиршества с гърците; подканили го да се върне по-скоро, ако иска да се погрижи за своя народ и за себе си, за да потърсят нови земи за заселване, та да не загине целия народ. Като научил това, Теодорих се явил пред император Зенон и му изложил оплакванията и лишенията на своя народ. Поискал да му бъде дадена Италия и да бъде освободен по задълженията на договора, като добавил, че ако може да победи Одоакър и да завладее Италия, това би увеличило славата на този, който го е изпратил. Ако ли пък бъде надвит във войната, това щяло да бъде не по-малка печалба за него,  тъй като щял да се освободи от получателите на всекидневна дан. От тия думи Зенон наистина се наскърбил, понеже не желаел да го загуби, но все пак, като размислил и взел предвид интересите на държавата, съгласил се с неговото искане и му дал Италия с императорско постановление. Той потвърдил това като му дал и императорско облекло, позволил му да замине, като му поверил сената и римския народ. И тъй Теодорих, като напуснал Константинопол, се върнал при остготите и веднага ги подканил в най-скоро време да се приготвят, за да потеглят за Италия и да я завладеят. Но преди да пристигне в Италия, той победил и погубил гепидския цар Траустила, който му устроил засада; той унищожил и българския цар Бузан, като извършил голяма сеч над отредите му. И тъй като извел от Мизия цялото множество остготи с всичката им покъщнина, преминал през Сирмиум и Панония и дошъл в Италия.” /22/

Тук Павел Дякон ни убеждава, че когато Теодорих наследил баща си на готския престол, император Зенон толкова се зарадвал, че направо го повикал при себе си в Константинопол. Дал му големи богатства, удостоил го с консулско звание, дори му издигнал медна конска статуя пред двореца си и на Теодорих не му оставало нищо друго, освен да „плува” само сред удоволствия. А когато младият готски крал откликнал на тежненията на народа си, Зенон, дълбоко наскърбен от това, че ще го загуби, приел молбата и дори му дал императорско постановление, императорско облекло и му поверил сената и римския народ.

            Излишно е да казвам, че цялата тази картина е една опашата лъжа. По-горе видяхме военните кампании на императорския любимец и готски крал в Македония и Тесалия през 479, 482 и 484/5 г. и опустошенията му в Тракия през 487 г., когато той доближил Константинопол с най-лоши намерения. Смятам, че не е нужно да се връщаме към обстойните свидетелства на Комес Марцелин и Йоан от Антиохия, но струва си да отбележим краткия текст на Беда Преподобни: „След смъртта на Теодорих, син на Триарий, другият Теодорих, по прякор Валамир, поел властта над готите. Той опустошил двете Македонии и Тесалия. И когато опожарил твърде голяма част от околностите на столицата, завзел като неприятел и Италия.” /23/

И за да оборим спекулациите на готските летописци и сложим точка на разгорялата се дискусия, нека завършим представянето му със съобщението на Теофан Изповедник. „Теодорих, чийто баща Валамер управлявал готите след синовете на Атила при царуването на Лъв, посещавал някога като заложник в Константинопол най-добрите учители. Прочее император Зенон, като го повикал от Тракия в Константинопол, направил го консул и управител на Тракия и го изпратил с Йоан Скит срещу Илус. Теодорих отправил Йоан да обсажда Илус и Леонтий, които били обградени в крепостта Папирий, а сам се отправил срещу Зенон. Той излязъл в Тракия, където се разположил на стан, и настъпил срещу Константинопол. Но само от съжаление към града, както казват, се върнал в Тракия и отблъснат от Зенон, отишъл в Италия.” /24/

Освен войната от 480 г. от съобщението на Йоан Антиохийски, когато Зенон вика българите на помощ в борбата му с готите, според юбилейния многотомник „История на България” в 14 тома, дедите ни са воювали с остготите и през 486 г. и за последно през 488 г. /25/ По мнението на съставителите на сборника, свидетелство за войната от 486 г. било съобщението на епископ Енодий и за третата война, тази от 488 г., те се позовават на „Римска история” на Павел Дякон. По-горе обаче установихме, че войната за Сирмиум, за която говорят епископ Енодий и Касиодор Сенатор е била вероятно през 504 г., когато Теодорих вече е владеел с готите си в Италия. Тогава, ако нямаме някакви по-сериозни аргументи, можем ли да твърдим, че българи и готи са воювали на два пъти през 486 и 488 г.?

Явно, подобни съмнения са имали и редакторите на „История на България по дати” (2003 г.), защото те изобщо не коментират конфликт през 486 г. Не го споменава и Стивън Рънсиман в своята „История на Първото българско царство” (1930 г.) Затова пък за него пише Димитър Табаков в „Хоризонтът на познанията” (1999 г.). Като се позовава на арабския географ Абул Феда (ХІV в.), той отбелязва, че по времето на Бузан (или Буршан, както Д.Табаков допуска) – наследникът на Ирник, германците, т.е. готите са унищожили и разрушили напълно седалището Буршан на Бурджаните (т.е. на българите), тъй че от него никакви следи не били останали. А дадените географски координати локализирали това седалище на мястото на по-късната българска столица Велики Преслав. /26/ Кога обаче се е случило това ни е трудно да отговорим. Д.Табаков свързва събитието с действията на Теодорих Страбон, като ги датира за 485/6 г. Ние обаче не сме убедени, дали той е доживял до тази година. Още повече, че от казаното по-горе можем да заключим, че година по-късно опустошения в Тракия е предизвикал и младият Теодорих – синът на Тиудимир. А това допуска възможността унищожаването на Буршан да бъде и негово дело. При това положение не можем със сигурност да определим чие дело е опожаряването на българското седалище и кога точно се е случило това. На Теодорих Страбон или на Теодорих – син на Тиудимир? Но независимо от верния отговор на въпроса, действията на втория Теодорих допускат наличието на война между българи и готи и през 485/6 г. или малко по-късно, през 487 г. Тогава това би била втората война помежду им.

Не можем да кажем същото обаче и за войната от съобщението на Павел Дякон. Оказва се, че той е единственият хронист, който пише за война при оттеглянето на готите през 488 г. към Италия. Нещо повече, тази война той свързва с погрома на гепидите и гибелта на техния крал Траустила. Днес обаче знаем, че това е станало значително по-късно, през 504 г., когато Теодорих е вече крал на Италия. И че в това отношение съобщението на Павел Дякон е невярно. Не е вярно то и по отношение твърдението за гибелта на българския цар Бузан. Свидетелства, че българският владетел не е бил убит ни дава епископ Енодий. Когато говори за съдбата на победения български цар в своя панегирик, отнесен към победата на готите над българите при Сирмиум в 504 г. авторът е пределно ясен, когато казва: „Той не бе убит, за да не изчезне за историята, но той не остана и непокътнат, за да не проявява по-нататък дързост и за да остане там, в своето непобедимо племе, жив свидетел на твоята сила.” Владетелят на българите не само че остава жив, но той дори не е и ранен, научаваме от следващата реплика: „Ако той беше получил смъртоносна рана, ти щеше да победиш човека, а като остана жив, той си унизи потеклото.” /27/ Отчитайки казаното би следвало да се запитаме: има ли нещо, което да отговаря на историческата истина в съобщението на Павел Дякон. Отношенията между император Зенон и младия Теодорих са представени твърде превратно, едва ли не като на някакви най-близки приятели, докато проследяването им говори за сложни и противоречиви отношения с много двуличие, вероломство и показност. Не отговаря на истината намесването на гепидите при оттеглянето на готите от Панония, нито времето на смъртта на Траустила. Напълно невярно е и казаното относно смъртта на българския цар Бузан. Изобщо, има ли нещо вярно в съобщението на Павел Дякон за войната от 488 г.? Съмненията ни са основателни. И тъкмо тези основания са принудили Стивън Рънсимън да изключи наличието на подобна война. Липсват каквито и да са аргументи за такава. В случая с конфликт през 485-487 г. имахме поне косвени аргументи, които без да доказват, то поне го допускаха. Ако трябва да сме точни самият Павел Дякон никъде не е записал годината на готското преселение в Италия. В този смисъл не е изключено той да говори за конфликта от 485-487 г. и да намира някаква връзка между него и готското напускане на Балканите. Тогава самото напускане би следвало да е след края на войната и посочената от Комес Марцелин 488 г. става логична и разбираема. Разбираеми стават и събитията като цяло. Не две войни, през 486 и 488 г., както се мисли, а една – през 485-487 г. трябва да е била войната. И тя следва да е довела до оттеглянето на готите от полуострова през 488 г. Това обаче означава, че българите са основната причина за прогонването на готите от балканските територии. Всичко това обаче е само в сферите на предположението.

 

ЛИТЕРАТУРА:

 

  1. Поп Йовчо от Трявна, Летопис и родословие, Велико Търново, 1995, с.26-28,35-36.
  2. Шангов, Стоян, Българската история, Т. 1, С., 1923, с.70.
  3. Венелин, Юрий, Истоки руси и славянства, Москва, 2011, с.455.
  4. Енодий, Магнус Феликс, Панегирик за крал Теодорих, ЛИБИ, Т.1, 1958, с.299.
  5. Йован Раич, История на всички славянски народи и най-паче на българи, хорвати и серби (откъси), С., 1993, с.80-81.
  6. Павел Дякон, Римска история, ЛИБИ, Т1, 1958, с.410.
  7. Комес Марцелин, Хроникон, ЛИБИ, Т.1, 1958, с.312.
  8. Касиодор Сенатор, Хроника, ЛИБИ, Т.1, 1958, с.306.
  9. Йоан Антиохийски, Извадки от DE INSIPIIS, ГИБИ, Т.ІІІ, С., 1960, с32.
  10. Павел Дякон...............с.407-408; Йоан Антиохийски .............. с.31.
  11. Пасхална хроника, ГИБИ, Т.ІІІ, ... с.74.
  12. Комес Марцелин, ... с.311.
  13. Йоан Антиохийски, ... 32.
  14. Табаков, Димитър, Хоризонтът на познанията, С., 1999, с.80,99-100.
  15. Йорданес, История на готите, ЛИБИ, Т.1, ... с.358-359.
  16. Комес Марцелин, ... с.311.
  17. Павел Дякон, ... с.407-408.
  18. Теофан Изповедник, Хронография, ГИБИ, Т.ІІІ, ... с.230.
  19. Комес Марцелин, ... с.312.
  20. Комес Марцелин, ... с.311-312; Йоан Антиохийски, ... с.32-33.
  21. Йорданес, Римска история, ЛИБИ, Т.1, ... с.331-332.
  22. Павел Дякон, ... с.409-410.
  23. Беда Преподобни, За хронологията, ЛИБИ, Т.1, ... с.402.
  24. Теофан Изповедник, ... с.233.
  25. История на България, юбилейно издание в 14 тома, Т.2, С., 1981, с.62.
  26. Табаков, Димитър, ... с.80.
  27. Енодий, Магнус Феликс, ... с.299.
  28. Рънсиман, Стивън, История на Първото българско царство, С., 1993, с.25.
  29. Енодий Магнус Феликс, ... с.301.
  30. Комес Марцелин, ... с.313.
  31. Йорданес, История на готите, ... с.367.
  32. Касиодор Сенатор, ... с.307.
  33. Паисий Хилендарски, Славянобългарска история, С.,1984, с.46.
  34. Йоан Малала, ГИБИ, Т.2, с.216.
  35. Комес Марцелин, ... с.313,318.
  36. Теофан Изповедник, ... с.237-238.
  37. Спиридон Иеросхимонах, История во кратце о болгарском народе словенском, Габрово, 2000, с.39.
  38. История вкратце о Болгарословенском народе. В:- Йордан Иванов, Български старини из Македония, С., 1970, с.631.
  39. Мавро Орбини, Царството на славяните 1601, (откъси), С., 1983, с.51-53.
  40. Йован Раич, ... с.80-81.
  41. Блазиус Клайнер, История на България, съставена в 1761 г., С., 1977, с.37.
  42. Добрев, Петър, История на българската държавност, С., 1995, с.40-41.
  43. Попов, Светлозар, Авитохол и Ирник. История на българската държавност, Варна, 1999, с.233.
  44. Хроника на Константин Манаси, С., 1992, с.123.

Източник: https://www.istor-konf-varna.com/