Ние говорихме за обикновената гордост, но има и по-високи нива. Когато някой прави нещо уникално и недостъпно за останалите и това го довежда в състояние на осъзнаване на собствената си уникалност и повишено самомнение, това може да се превърне в гордост от по-високо ниво. Например ако аз, след като имам вече стотици хиляди читатели, като надарен по ред причини с разни способности, каквито много хора нямат, започна: „Аз съм Орис, а останалите трябва да ме слушат, аз всичко знам, а те са слепи, аз ги водя, аз не мога да сляза до тяхното ниво” и т.н.

Само че, когато забележи такива проявления, всеки здравомислещ човек би помислил: „Боже мой, какъв Орис бе, та това е просто някакъв дебил, който се наслаждава на собственото си величие и мания, самомнение и няма нищо общо с тези знания, които преминават през него”. -  Това е толкова елементарно, че само слепци не биха забелязали.

 

Или в примера с монасите – един светец, още в младостта си осъзнал необходимостта от самоунищожение и искал да преживее и отработи този опит, отишъл в манастир, където имало майстори, които знаели какво правят и как да се държат в дадена ситуация. Въпросът беше: бил ли е случаят, който сега ще ви разкажа, признак на святост, или не.

 

По време на обяда  младият човек се приближил – всички вече се хранели и му казали, че той не може да яде с тях, а трябва да вземе хляб и да го яде при колибката на кучето. Той отишъл, спуснал се на колене и ял заедно с кучето. Каза ли му: „Ти още не си човек, още си недостоен да седиш с нас и да ядеш” – това бил урок, не проява на някакъв ужасяваш експансионизъм по отношение на него. Той ял там. Всички го гледали и може би някои от тях са си казвали – а ще мога ли аз така да постъпя без да се обидя и т.н. Било ли е това самоунищожение – да. Когато настъпи такова самоунищожение, отвътре винаги се издига друга личност – първата анахатна личност, която се опива от дадената ситуация, наслаждава й се, защото „да, аз можах това, преди не знаех, че го мога, единици са способни на това – и не чувствам агресия или ненавист. Благодаря им, че ми дават такъв урок, който ми позволява да се опозная в дадената ситуация. Вместо да се обидя на целия свят, аз послушно се отпуснах на колене, до нивото на животното – преминах през това”. Това е анахатна гордост – това е гордостта на Луцифер, когато той си е помислил, че може да направи това, което могат по-високи по духовното си ниво богове-творци и е решил, че от гледна точка на нашите човешки качества Луцифер е бог, защото е творил светове – цели огромни светове.  И неговата гордост, по отношение на нас, е милиони пъти повече от качеството святост, от това, което приписват на много светци, но които в действителност не се явяват това качество.

 

Институтът на светците е много противоречив по морал и нравственост и съдържа и недостойни хора. Това е нивото на гордост, което съществува на по-високите нива – това не е жажда за слава и т.н., а желание относно вътрешните качества. То му позволява да погледне себе си като на различен от останалите, като на сдобил се с по-големи резултати. Това също е отрицателно качество. То може да застопори развитието на човека – ако той се опива от него, той може да застане на тази позиция и повече да не се развива. Ако го е разбрал правилно, обаче, и това е станало мигновен изблик на гордост, той може да се придвижва по нататък, като на другите нива също ще преминава през качества, които на тези нива могат да се нарекат гордост. Защото и на божествените нива има гордост. Тази гордост обаче е недостъпна за нас, недостъпна.