За отношението към роднините ни
и към хората край нас
− Как може той да реши проблемите със своя баща?
Родителите ни стават такива, каквито ние искаме да ги видим. Ако ти вече си свикнал да виждаш своя баща строг и непробиваем, то такъв именно баща ще бъде редом с теб. Ако го види сърдечен, добродушен, отзивчив, той ще преформатира своя баща спрямо своята конфигурация, тоест може да умре няколко пъти, много пъти, и по време на ревитализацията все пак да синхронизира своята фокусна динамика именно с този баща, който иска. И това ще бъдат други сценарии, други духовни центрове Айфаар – тези, които гледах.
− Значи в такива моменти трябва да измениш мнението за своя баща?
Не просто да измениш мнението си, разбирате ли? Ако просто започнеш да си мислиш, че „Не, моят баща не е такъв – той е такъв, такъв и такъв“, но самият ти не вярваш в това, то нищо няма да се получи. Защо? Защото няма да има резонанс на фокусната динамика. Резонанс с тази конфигурация на бащата, която наистина съответства на твоите представи – на действителните ти представи. Но стереотипите са дотолкова устойчиви в нас − ако ти познаваш човека от своето детство като такъв, такъв и такъв, то ти не можеш да си го представиш друг. А тук трябва преди всичко какво – главното условие е да заобичаш. Значи ти не обичаш своя баща. Защото не смяташ, че той може да бъде значително по-добър – много по-добър и се отнасяш към него като към този, когото ти познаваш и значи именно той ще бъде с теб редом – този, когото ти познаваш, който в твоите илюзии присъства. Целият проблем е в това – в отсъствието на вяра, по-точно в отсъствието на механизма, който ще създаде резонанс на по-високо ниво, а всичко е следствие от това, че вие сте привързани към формите. И именно тази представа за формата, тази стереотипност, създава около вас реалност, която съответства на вашите очаквания.
− А ако всеки път вижда баща си такъв, какъвто е свикнал да го вижда, получава се като че ли неразрешима задача.
Защо неразрешима? В основата на материализацията на другите хора, на други личностни интерпретации в нашата фокусна динамика, лежи любовта. Тоест докато ти не разбереш, че човекът тук постъпва така, така и така само защото при него има това, това и това. Тоест докато не намериш оправдание на неговите действия, докато разбереш, че той е по-добър (същевременно трябва да мислиш за това не в привързаност към идеята да попаднеш при него там, при такъв човек, а действително искрено, чистосърдечно да си уверен в това). Тук трябва да сработи вентромедиалната кора и тогава тя изпраща сигнал вече на вентролатералната кора, съгласува това с дорсолатералната, с ума, с интелекта , че да, всичко съвпада − и ти получаваш съвсем друга личност.
− Излиза, че от неактивността на някакви наши микрозони на интрамедиалната кора..
Да, която като общо определя степента на нашата любов – любов към всичко, към всяко нещо, към всеки – към злодея, към негодника.
А защо към злодея и негодника също трябва да изпитваме любов? Защото, ако ти се стремиш към самоусъвършенстване, то трябва да разбираш, че там, където ти действително си този, към когото се стремиш, към какъвто типаж ти се стремиш, там няма понятие за обида, там няма понятие за злоба, там няма понятие за ревност, за отмъщение – няма ги тези понятия. И ако ти в себе си култивираш тези понятия – обидата − да, той е негодник, той е твар най-долна (по твоите представи), но трябва да разбереш защо той е станал такава твар, какво е ставало в детството му, какви уроци е получавал и какви не е получавал, какво му е стигало, какво не му е стигнало, за да стане по-сърдечен и по-човечен. Това трябва да разберете – че не човекът е виновен, че е такъв. Той е имал възможности, но ситуациите, обстоятелствата, които са съпровождали неговия живот, са го накарали да бъде ето такъв. И това важи и за маняка, и убиеца – за който щете. И когато разбереш това, преставаш да се отнасяш към човека негативно. Обратното – започва да ти се иска да го съжалиш, да му дадеш топлина, да му дадеш светлина, да му дадеш това, което в теб иска да излезе навън. Всичко най-хубаво, всичко най-добро, което може да бъде от полза, което ще може да пречупи в него тази тварност. А за това трябва да имаш съответната активност на мозъка. Само с четене на ииссиидиологията няма да получиш това. Трябва да има искрен стремеж към това – тоест вяра в това, че механизмът работи ето така.
Колкото повече се дразним и ядосваме, толкова повече се отдалечаваме от тези димидиомиттесни (биоплазмени) форми, които сме си поставили за цел. Отдалечаваме се просто автоматически, при това много силно, много. С какъв огромен труд се натрупва това – по трошички, а с мъничка обидка буквално отваряш дъното и всичко, което си натрупал, се излива и ти се сгромолясваш на такива диссонационни разстояния, че се чудиш: „боже мой, такава мъничка обида, а пък такава роля изиграва в сценариите“. А вие нищо от това не усещате, не придавате значение на това. Обидил си се за нещо – кажи си: „е, нищо страшно, няма да ме държи дълго“. Иначе включваш тази пробка – и всичко се излива както зърното или водата се изливат от дъното – и отново трябва пак трохичка по трохичка да събираш всичко – всичко това, което се е изляло, по новому всичко да синтезираш, по новому всичко да осмисляш, да го влагаш в други Сфуурмм-форми, по друг начин да си представяш всичко това. И така живеем – на такова дъно, и вие, и аз – всеки си има своя причина.
------
Сфуурмм-форма – «сумарно» проявление в структурата на Самосъзнанието на множество реализационни Форми на «индивидуалното» творчество на различните Нива на «кармичните Канали».