Старост: Време на пробуждане

Въведение

"Какъв иска всеки да стане, но никой не иска да бъде?"

"Стар."

В нашето общество стареенето се свързва с плашещи реалности като физическо и психическо влошаване, загуба на приятели и близки, самота, нуждата сам да се оправяш с битовизмите и значителни разходи за здравеопазване. По начина, по който се представя в медиите, остаряването се смята за крайно нежелателно. Въпросът е как да се справим с неизбежното? Как да извървим уверено пътя си до края на живота?

Всеки приема стареенето по свой начин. В това есе искам да споделя как аз мисля за това, защото, след като съм роден през 1956 г., вече се считам за стар и се сблъсквам със същите негативни послания и реалности. Представите за остаряването, които се изразяват в днешното общество, са фундаментално погрешни и обикновено негативни. Ако успеем да се освободим от тези изтъркани идеи, остаряването би могло да бъде обогатяващ, радостен, освобождаващ път обратно към светлината, истината, към самите вас.

Може да звучи наивно, но вярвам, че годините, които ни остават на майката земя, могат да бъдат време, в което да върнем фокуса си към източника, към присъствието. Старостта не трябва да се равнява на безсмислено и безрадостно съществуване. Запитайте се защо може би сте толкова сигурни, че това не може да бъде така. Не вярвайте на всичко, което си мислите. Бъдете наясно, че повечето послания за стареенето се възползват от вашите страхове. Отхвърлете ги като погрешни и ограничаващи.

Ако сте сигурни, че старостта е процес на разпадане на тялото и че няма живот след смъртта, няма надежда. Защо да не приемем възможността, че има живот след смъртта, че винаги има надежда, че ще продължим без тялото. Ако преустановите убежденията си дори за един пробен период, се появява надежда. Какво има да се губи? Действието на Вселената може да е по-различно, отколкото си мислите. Погледнете назад към живота си с отворено съзнание. Колко красиви, необясними неща са ви се случили през живота ви? Нима ние, да не говорим за необятността на Вселената, не сме чудеса?

Гледах едно интервю с известен професор по психология, който беше в последната фаза на живота си. Той почина преди години, но никога няма да забравя думите му: "Защо няма човек, който честно да признае, че всъщност ние изобщо нищо не разбираме?" Дори хора, които са експерти в своята област и имат изобилие от знания, признават мистерията и чудото на живота и признават, че нашето разбиране за него е изключително ограничено. Ако спрем да разчитаме толкова много на мисленето и разсъжденията си, можем да изпълним дните си с радост и надежда.

Погледнете честно на живота си. Погледнете в очите на някого и вижте и почувствайте какво се крие зад тях, защото ще видите присъствието на необяснимо чудо. В несигурността има място за мистерия и надежда. Най-дълбоките моменти от живота ви не могат да бъдат описани или обяснени с думи, защото са мистерии. С напредването на възрастта допуснете тези мистерии, поканете ги в съзнанието си. Старостта е предназначена да бъде дълбок духовен процес и се състои в „отпускане“ и „допускане“.

Отпускане

"Всичко намалява" - чух веднъж да казва една възрастна жена. Ето защо много от нас не го очакват с нетърпение, защото тя е права - това е време на загуба и намаляване. Ние намаляваме физически и умствено. Децата ни са заети и ние не ги виждаме толкова често. Разбираме все по-малко от света. Трудно ни е да следим всичко, което се случва около нас. Младостта ни си е отишла, а много от приятелите ни също са си отишли. Не е чудно, че не искаме това да ни се случи. По ирония на съдбата точно защото не искаме да се случи и не можем да приемем, че се случва, ние твърдо се придържаме към него. Това е трагедия, защото вкопчването в каквото и да било затруднява остаряването. Когато се съпротивляваме на промяната, страдаме, защото не сме в състояние да се отпуснем и да потечем с живота, да потечем със съзнанието. Ако не можем да се отпуснем, плуваме срещу течението и с течение на времето това ни лишава от сили. Необходима е много енергия, за да се противопоставим на отчаянието. Буквално "остаряваме", когато се вкопчваме в идеи, чието време си е отишло, и същевременно се съпротивляваме на новото, което би могло да внесе младежка, обновена енергия в живота ни.

Какво означава да се отпуснеш? Всичко се променя постоянно. Погледнете света около вас и сравнете това, което виждате сега, с това, което сте виждали като дете. Ясно е, че нещата много са се променили. Ако всичко постоянно се променя, защо тогава държим на това, за което знаем, че ще си отиде? Как не можем да отпуснем хватката си и да се отпуснем? Това е странна черта на хората - да се държат за неща, хора и идеи до живот. Възможно ли е да не се вкопчваме и да не се придържаме, а да кажем "Да" на живота и на промените, които той неизбежно носи?

Съзнанието ни е пълно с идеи за нас самите, за това кои сме, какво ни се е случило в миналото, какъв трябва да бъде светът. Наблюдавайте тези мисли и идеи, които са закотвени в миналото. Точно както котвата на кораба му пречи да се движи с океанските течения, тези мисловни форми са вътрешна, енергийна котва, която ни държи свързани с миналото и пречи да се движим напред. Когато наблюдаваме това при застаряващ човек, казваме, че той е заседнал в пътя си. С други думи, той е "стар".

Нашето мислене ни закотвя в миналото, в начина, по който нещата са били, в добрите стари времена, а животът в миналото е това, което наистина ни прави стари. Когато сме заклещени и закотвени, това е краят на растежа. Понякога не осъзнаваме, че се придържаме към остарели, изчерпани идеи, които принадлежат на света на миналото, а не на света на настоящето. Тези идеи, за които се държим толкова силно, не са това, което сме в действителност. Ние не сме нашите мисли. Ние сме вечни същества от чиста светлина.

Онези, които се придържат към миналото, роптаят срещу младите хора, които не оправдават очакванията им. Те виждат млади хора, които са свободни и разкрепостени, които не се интересуват от това само да се трудят до изнемога, а повече от това да се наслаждават на живота. Тези млади хора не се оставят да бъдат заклеймявани, но вместо да получат подкрепа, те биват остро осъждани.

В младостта ми през 60-те години, когато много мъже имаха дълги коси, това се тълкуваше като знак, че цивилизацията със сигурност върви към своя край. "Дългокосмести, неумеещи да работят мръсници" беше общият вик. По тяхна преценка се считаше за неправилно мъжът да си отглежда красива коса, да прегръща жената  в себе си и да се радва на свободно избран живот. Подобно осъждане не се е случвало само през 60-те години, а през цялата човешка история. По-старото поколение винаги е роптаело срещу новото - миналото е по-добро от настоящето, младите хора нямат характер и правят каквото си искат, не играят по правилата. В крайна сметка мрънкането отшумява, защото животът си има свой начин да продължи. Слънцето все още изгрява от изток. Интерпретираме промяната като нещо лошо, негативно, по-малко от това, което е, и тези критични преценки се раздават от веки веков.

Хората, които осъждат младите, осъждат енергията на собствените си души. Душата иска да расте, да се разширява, да бъде авантюристична, но вместо това е блокирана от изтъркани начини на мислене и оценяване. Старостта не трябва да си партнира със старото мислене. Понякога виждаме стар човек, но усещаме, че той е млад по дух. Това е възможно. Тези старци са отворени, приемащи, любопитни и не осъждат. Без значение на колко години е човек, това е сигурен признак за младост.

Първата стъпка към отпускането започва с приемането на съмнението, защото ако признаем, че се съмняваме, признаваме невежеството си. Човек, който не поставя под съмнение мисленето си, предполага, че знае всичко. Сократ е казал: "Всичко, което знам, е, че не знам нищо." Това е първата стъпка - да признаем колко малко знаем. Възможно е да допуснем известно съмнение и да осъзнаем, че истинската ни същност е различна от личността, която мислим, че сме. По-голямата част от света обаче не мисли по този начин.

Откажете се от времето, за да изпитате вечната си същност.

Освободете се от пространството, за да приемете единството с Вселената.

Отпуснете не-себе си, за да бъдете повече себе си.

Откажете се от страха, за да прегърнете любовта.

Откажете се от ограниченото мислене - вие сте по-големи от килията, в която сте се набутали.

Откажете се от ограничаващите идеи и животът ви ще се промени, вие сте безгранични и вечни.

Допускане

Отпускането става по-лесно, когато осъзнаем, че можем да допуснем нещо красиво в съзнанието си.

"Остарявате, когато се вкопчвате в нещо, което е минало. Не си позволявате да допуснете новото, което винаги носи в себе си обновяващата енергия на младостта."

Това е освобождаваща идея, защото новото винаги носи със себе си освежаваща, младежка енергия, а когато позволим на тази енергия да навлезе, тя е ключът към вечния живот.

Ние умираме, за да се родим отново, но не е задължително това да е рязък преход. Точно както плодът се развива в утробата, така и ангелът на светлината се развива в остаряващото човешко същество. Този ангел пренася съзнанието по-нататък по неговия космически път и е способен да остави земното тяло зад себе си, без да се задържа. Това е ангелът на новото. С напредването на възрастта този ангел ни помага да си отгледаме нови крила и когато допуснем този ангел, ние се превръщаме в него и можем да се откажем и от старото.

Почти напълно сме се изгубили в системите си от убеждения и в страха да живеем в този свят, който набляга на представянето, на това да изглеждаш и да бъдеш успешен, да спечелиш надпреварата на плъховете в живота. Но сега в нас има нещо, което възприема и преживява нещата по различен начин и не иска да живее по стария начин. Когато подхранвате този ангел в себе си, вие сте той и новият живот ще се разкрие и ще ви покаже своята сила, светлина и цялост. Оставете миналото и позволете на ангела да влезе. Това е начинът да остареете.

Отпускането е по-лесно и по-естествено, когато осъзнаем какво позволяваме на истинската си същност да се появи. Когато остареем, можем да станем такива, каквито сме в действителност. Толкова дълго сме играли роля в този свят, че си мислим, че ние сме ролята, а играта на живота е всичко, но с напредването на възрастта разбираме, че сме нещо повече.

На най-дълбоко ниво остаряването е свързано не толкова с отпускането като такова, колкото с готовността ни да приемем и възстановим истината за това кои сме. Става дума за израстване, а не за упадък. Става дума за освобождаване, за допускане. Освобождаваме се от неистините, от оковите на физическия свят. Остаряването е процес, при който завинаги оставяме зад гърба си ограниченията на физическата реалност, ограниченията на човешкото общество с всичките му задължения и страхове. Това е процес, при който позволяваме на нашата божествена реалност, на нашата вечна същност, на нашата свобода да излезе на преден план. Защо това е толкова трудно? Защото това, което наистина сме, е в противоречие с това, което си мислим, че сме. Истината е в противоречие с това, в което вярваме.

Стареещите хора са бременни с Ангела, който се заражда в тях. Но мнозина отхвърлят този Ангел, не искат да бъдат негови; така отхвърлят подхранващата и лечебна енергия на Ангела.

Ключът към справянето със старостта е да разберете, че сте бременни, ключът към справянето с възрастните хора е да разберете, че те са бременни.

И най-хубавото е, че сте бременни със себе си. Бавно позволявате на истинската си същност, бавно се отказвате от ролята, която сте играли в този живот. Остаряването е проблематично само ако не го приемете. Разпадът настъпва, когато се съпротивлявате на това развитие: когато се съпротивлявате да се издигнете към светлината - светлината, която сте вие.

Пробуждане

Какво е светлина? Когато говорим за светлина, си представяме външно явление като слънцето или лампа, която можем да включим. Но какво носи светлината? Единството носи светлина. В момента, в който слънцето изгрее и нощта изчезне, всичко е Едно в светлината. Единството е, че всичко е свързано. Ние се чувстваме част от света. Светлината ни свързва и прогонва страха. Светът на кабинетите, границите и борбите вече ни изглежда нереален. Светлината е вечно състояние. Ако пътувате по светлинен лъч, със скоростта на светлината, времето и пространството изчезват. Всичко се слива във вечното сега. Ние познаваме светлината, защото светлината е любов. Любовта свързва, тя надхвърля времето и пространството. Любовта ни връща към източника, а в любовта ние се превръщаме в източник.

Да остарееш означава да чуеш зова на източника. "Върни се при мен, напусни света на раздялата, на страха, върни се при мен. Това е твоят дом. Ти си източникът. Ти си Вселената. Ти си любовта."

Позволете му. Кажете "да" на това. Станете това, което сте.

Времето на пробуждането е настъпило.

Приемете чудото. Отпуснете се и знайте: Вие сте чудото.

© Gerrit Gielen

Превод Таня Темелкова