Седемдесет

Днес – 26 май 2026 г. – навършвам седемдесет. И да, старостта вече официално започна.

Повече години са зад гърба ми, отколкото пред мен. И все пак не чувствам тежест, само тихо удивление. Досега този процес на остаряване е едно от най-красивите пътешествия в живота ми. Чувствам се сякаш бавно се издигам към източника си - ставам все повече и повече това, което наистина съм. Сякаш роля, която съм играл дълго време, със сърце и душа, е нещо, което сега мога да освободя с любов и благодарност.

Тялото ми вече не е толкова бързо, силно или гъвкаво, колкото беше преди. Но това, от което физически се освобождавам, е компенсирано от това, което се пробужда в ума и душата ми. Сякаш стените на личността ми, които някога ме ограничаваха, започват бавно да се рушат. Зад тези стени няма празнота, а безкрайно, жизнено пространство - неподвижна, сияйна необятност, изпълнена с блестящи звезди.

Да бъдеш човек на земята означава също да избереш страха и самотата. Познавах и двете. Сега ги пускам, бавно - учих се от тях, виждах как те оформят човечеството. Прекрасното е, че освобождаването и свързването вървят ръка за ръка. Колкото повече се освобождавам, толкова по-дълбоко се свързвам: с хората, които наистина живеят в сърцето ми, и със самата Земя. Чувствам благодарност за всеки момент от живота си.

Обществото, водено от постижения, шумът и хаосът на тези времена, оставям зад гърба си с усмивка - за щастие никога не съм се губил в тях. Това, което остава, е ясна, тиха любов към живата планета. Към вятъра през дърветата, светлината във водата, тишината на горите. Никога преди не съм се чувствал толкова дълбоко свързан с Майката Земя. Тази сърдечна връзка с Гея нося със себе си, където и да отида. Тя остава.

Не знам колко сезона все още са ми дадени. Но докато съм тук, се надявам да предам нещо от вътрешните пейзажи, които имам привилегията да съзерцавам - от мира, любовта и тихото величие, което се разгръща в мен.

Герит Гилен