Егото винаги е само

То няма свят, няма любов и няма дом. То живее в единствената реалност, която познава - страхът и липсата. Егото е онази куха конструкция вътре в нас, която се храни от нашата нужда да оцелеем, да сме прави, да сме значими, да не бъдем наранени. И точно заради това то е вечно самотно. Защото не може да обича, а само да се защитава.

Когато гледам хората, виждам това самотно его, което крещи през тях. То се бори, съди, обвинява, търси вина, доказва стойност. И колкото повече се опитва да бъде силно, толкова повече се руши отвътре. Защото няма корени в истината, а в страха от истината.

Егото не може да бъде заедно с никого. То може да има връзки, партньори, семейства, но вътре в себе си остава заключено в собствената си крепост. Toва е затвор, в който човек влиза доброволно, защото вярва, че отвъд стените няма спасение, а хаос.

Но истината е друга: ние не се раждаме сами. Само егото ни разделя. Само то ни забранява да обичаме безусловно, да се отворим, да се доверим и да се оголим до сърцевината. Едва когато човек погледне под него - под нуждата да бъде прав, под страха да бъде видян, под маските, които носи, - тогава се появява истинската реалност. Там няма самота. Там няма борба. Има присъствие.

И когато стигнеш до тази тишина в себе си, разбираш простата истина:

никой не ни е отделял от другите. Само егото. И всички сме напълно еднакви и свързани, в своята същност. Само егото казва - аз съм различен, аз съм по-добър, аз не мога да бъда грешен или виновен като другите.

Но никой не е грешен или виновен, просто всички сме това, което сме - хора - мъже и жени, бягащи от истината, че сме една душа, в милиарди проекции.

Александър Данаилов