Любовта и вярването за любовта

Хората често говорят за любовта така, както говорят за мечта, която никога не са живели истински. Повтарят думи, заучени от книги, клипове и терапевтични курсове, но вътре в тях стои съвсем друго - страх, нужда, глад, очакване. И когато влязат в реална близост, не срещат любовта, а собствените си неизлекувани пластове.

Аз го виждам в очите на всеки, който прекрачи прага при мен... онзи момент, в който душата трепери между два свята - истината и илюзията. Единият свят е вярването: онова сладко самоуспокоение, че сме любящи, че сме отворени, че сме зрели. Другият свят е реалността: липсата на приемане, липсата на доверие, липсата на вътрешна цялост. До сега не съм срещал човек, който да е в състояние на любов и приемане. А единствено на вярване.

И точно тук се разкрива голямата лъжа, която почти всеки носи в себе си - че вярването в любовта е същото като самата любов.

Не е.

Вярването е желание, образ, фантазия.

Любовта е действие, избор и способност да останеш отворен, когато всичко в теб се свива.

Вярването създава история, в която уж сме добри, разбиращи и любящи.

Любовта ни съблича от тази история и ни оставя голи пред истината за себе си.

Вярването ни пази от болката.

Любовта ни води през болката.

Вярването казва: „Аз съм такъв“.

Любовта пита: „Наистина ли? Покажи го.“

Повечето хора идеализират любовта, защото не могат да понесат тежестта на нейната честност. Защото ако наистина погледнат навътре, ще видят страхове, гняв, зависимост, нужда от потвърждение, нужда от контрол. И тогава рухва митът за духовния образ, за добрата личност, за „безусловната любов“, която, всъщност, никога не са имали към себе си.

Любовта не е това, което си представяме.

Тя е това, което сме способни да понесем.

Тя е способността да останеш.

Да гледаш човека срещу теб без маски.

Да не бягаш от собствените си рани.

Да признаеш, че не владееш нищо - нито другия, нито бъдещето, нито гаранциите, които умът се опитва да измисли.

И тук идва нещо, което дълго отказвах да кажа ясно:

Любовта е виждане и приемане на реалността такава, каквато е - без да търся там нищо за себе си. Без да проектирам, без да искам, без да взимам. Просто да видя човека. Да го почувствам в цялост. Да го приема в свободата му.

Любовта е състояние на душата, не вярване, не образ, не нужда.

Тя не се опитва да получи.

Тя не преследва смисъл или сигурност.

Тя просто е - когато ние вече не се опитваме да я играем.

И ако човек я допусне - тя е освобождаваща.

Но за да я допуснем, първо трябва да разрушим вярванията, зад които се крием. Да признаем, че често се обичаме условно. Че често даваме, за да получим. Че често се привързваме, за да запълним празнина. И че цялата тази представа за любовта е била един огромен вътрешен компромис, защото истината е плашела.

Това е моментът, в който започва истинският път.

Когато спреш да вярваш в любовта и започнеш да я живееш.

Не както си си я представял...

А както душата ти я познава.

Егото не може да обича. Там е само потребност и празнота, нужда от потвърждение и самота, страх, контрол, вярвания и условности.

Любовта не е чувство или емоция, а пълно приемане на всичко и всеки - реалността, такава каквато е. Любовта не се вярва, доказва или заслужава. И до любовта можем да стигнем единствено, когато в нас няма болка, страх или представа, а пълно изживяване без граници и условия. Любовта идва, когато ние приемем себе си, но не като вярване, а като състояние на щастие от самия живот.

С любов и присъствие,

Александър Данаилов