Осъзнаването не те прави добър човек
Осъзнаването не е морал. Не е гаранция за любов, човечност или зрялост. То не те прави по-добър. То просто те прави по-наясно. А това са две коренно различни неща, които хората удобно смесват.
Да разбираш егото не означава, че си извън него. Да говориш за травми не означава, че си ги изживял. Да имаш език за любовта не означава, че си способен да я носиш, когато боли. Осъзнаването често се превръща в най-рафинираната форма на бягство - интелигентно, красиво формулирано, социално приемливо.
Много хора заменят старото его с духовно его. Вместо „аз съм по-добър“, идва „аз съм по-осъзнат“. Вместо власт чрез сила - власт чрез знание. Вместо контрол чрез страх - контрол чрез концепции. Това его е по-тихо, но по-коварно. Защото вече не изглежда като его.
Осъзнатият човек може да бъде жесток. Може да бъде студен. Може да избягва близостта, отговорността и уязвимостта, докато говори за свобода и истина. Може да рационализира всяко бягство с „така е по-осъзнато“. Може да напусне, да нарани, да се затвори - и да го нарече лична граница.
Истинската проверка не е в думите, които използваш, а в това как присъстваш, когато нямаш контрол. Когато си объркан. Когато си наранен. Когато другият не отговаря на образа ти за „правилен“. Там осъзнаването няма къде да се скрие.
Осъзнаването не те прави добър човек. То те изправя пред избор - ще живееш ли това, което виждаш, или ще го използваш, за да се скриеш по-умно. Повечето избират второто. Защото знанието не изисква смелост. Любовта изисква.
Да бъдеш добър не означава да си мил. Означава да си честен. Да не се криеш зад разбиране, когато вътре в теб има страх. Да не използваш истини, за да оправдаеш липсата си на присъствие. Да не превръщаш пътя в щит.
Истинското осъзнаване е самотно. То сваля всички идентичности, включително и духовните. Оставя те без оправдания. Без роли. Без красиво обяснение защо не си там, където трябва да бъдеш - в сърцето си, в живота си, в избора си да обичаш, дори когато това те разрушава.
И точно затова малцина стигат до него.
Аз минах през този етап, защото честността означава, да влезеш съзнателно в болката си и да я прегърнеш. Сега го правя, с ясното съзнание, че там е моята свобода. Да оставиш сърцето си отворено, колкото и да боли и единствения отговор да е виждане и приемане - любов. Егото разбира се присъства, но вече е едно малко дете, което получава моята любов и присъствие. То се страхува от неизвестното, от смъртта, от това да е погрешно, но аз съм до него и го водя с разбиране, по този труден за него път.
Повечето хора бягат в разума, във вярванията - там всичко е пълна илюзия и контрол. Реалността е в изживяването на мига. В болката, в неудобната и разсъбличаща истина. Те са далече от чувствата, от болката и от трудната за приемане истина - от себе си.
Отговорът винаги е само един, това което почти никой не може да си даде там - любов.
С любов и присъствие,
Александър Данаилов