Моралът - израз на собственото ни отхвърляне и израз на нашата вина и неправилност

Моралът не е висша ценност. Той не е истина и не е мярка за осъзнатост. Моралът е психологичен механизъм. Той възниква там, където човек не приема себе си такъв, какъвто е. Където има разминаване между вътрешния импулс и позволеното. Между истината в тялото и образа, който разумът иска да защити.

Когато не мога да понеса това, което съм, създавам правила. Когато не мога да приема импулса, желанието, гнева, страха или слабостта си, ги обявявам за „лоши“. И за да оцелея с тази вътрешна присъда, измислям морал. Не като израз на любов, а като форма на самонаказание, облечено в принципи.

Моралът е външна конструкция, с която се опитвам да овладея вътрешния хаос. Той не лекува вината, а я поддържа. Не освобождава от срама, а го узаконява. Колкото по-строг е моралът, толкова по-дълбоко е отхвърлянето на себе си.

Там, където има пълно приемане, моралът става излишен. Истински осъзнатият човек не се нуждае от правила, за да не наранява. Той не наранява, защото вижда, разбира и приема. Не защото „не е редно“, а защото няма вътрешно разделение. Моралът е патерица за онзи, който не е в контакт със себе си.

Вярата в Бог е продължение на същия механизъм, но изведен на космическо ниво. Когато вината е прекалено тежка, за да я нося сам, я проектирам навън. Създавам висша инстанция, която да ме съди, но и да ми прощава. Бог е морален съдия. Вярата не е преживяване, а сделка. Аз ще бъда „добър“, ти ще ме спасиш. Аз ще се откажа от себе си, ти ще ми дадеш смисъл. Защо мислите, е създадена религията и идеята за Бог? Там се раждат послушните роби.

Това не е духовност. Това е бягство от отговорност. Бягство от срещата със собствената сянка. Бог е психологически щит срещу непоносимата истина, че няма кой да ме изкупи. Че вината не се изчиства с молитва, а с осъзнаване. Че неправилността не се поправя с покаяние, а с приемане.

Докато търсим външен морален авторитет, ние оставаме деца. Докато вярвам, че има някой, който знае по-добре от мен кое е правилно за моя живот, аз се отказвам от себе си. Моралът и религиозната вяра, са изградени върху вина, не водят към истина, а към подчинение и смирение на виновните. Психика на роб, който изкупва цял живот вината си и моли за позволение да живее. Той работи тежка или омразна работа, често за малко пари. Но е вкопчен в морала и контрола, защото това е израз на собствената му рамка за правилност, която сам е поставил на себе си, защото отдавна се е отхвърлил.

Истината не морализира. Тя разкрива. Тя не наказва, а осветява. Когато видя себе си без оправдания и без присъда, моралът се разпада. Остава отговорност. Остава яснота. Остава живот, който не се нуждае от изкупление, защото вече не се отрича.

С любов и присъствие,

Александър Данаилов