Поп с чип
Сутринта се събудих от удари по прозореца. Можеше да бъде само баба Гица. Никой друг не смееше и да припари в двора. Откак започна да си носи помията и да я мята през плета, станаха първи дружки със Зоро. Нашият почваше да върти куйрука още докато й чуе гласа.
– Мамито ти кучешка... – ядосвах се понякога, но не му се сърдех. И повечето хора се продаваха за купа помия. Някои дори за по-малко. Зоро поне си знаеше цената.
– Докторе... Докторе, бе... – продължаваше нашата да блъска по джама.
– Добре... Чух! Идвам!
Изтичах и отворих вратата. Можеше да се е случило нещо пък, макар че не ми се вярваше. Най-голямото събитие, което се случваше в махалата, бе, когато баба Гица се изпусне в памперса, а тя го правеше редовно.
– А, докторе... – онемя обаче тя при вида ми.
– Какво?
– Ти що си по гащи, бе?
– Че по балтон ли да спя?
– А, докторе...
– Какво пък сега?
– Ми, те, мъдята ти слезли вече до коляното, бе.
– Оф... Ужасна си! – отвърнах и с две ръце се стиснах в чатала. – Кажи, какво искаш?
– Ми, те и краката ти криви, бе докторе.
– Няма да се явявам на конкурс.
– Няма да се явяваш, ама поне що не ги бръснеш, бе докторе?
– Оф... Кажи, какво искаш?
– Чак им се чудя, докторе – продължи нашата.
– На кого? – почнах да губя търпение. – Не стига, че ме събуди, а...
– На шафрантиите дето мъкнеш, бе докторе. Как, на кого?
– Оф...
– Слушай...
– Какво?
– Ти да не им плащаш, бе докторе?
– Винаги съм си плащал. Един път не съм се измъкнал безплатно.
– Те и тази къща ще ти измъкнат. Какъвто си смотан.
– Слушай...
– Ами, докторе...
– Какво?
– По колко им даваш, бе докторе? – баба Гица се наведе заговорнически, досущ до ухото ми.
– Не се надявай, с този памперс!
– Ей, ти пък, и от майтап не разбираш!
– Не разбирам, щото ми се спи. Казвай!
– А, докторе...
– Какво?
–Успокой се, де!
– Спокоен съм.
– Мина камионът, докторе. Та, дойдох да ти кажа.
– Какъв камион?
– Как, какъв? Оня, дето носи кренвиршите, бе докторе.
– Мен какво ме интересува това? Да си ме виждала да купувам кренвирши?
– Е, как? За Зоро нали купуваше.
– Купувах, ама той не ги ядеше.
– Ми, като е глупав! Аз като ти разправям, че кучето мязало на стопанина си. И ти, какво ги направи?
– Изхвърлих ги в гората. Какво да ги правя друго?
– Е, що не ги даде на мен, бе докторе?
– Той, Зоро не ги яде, ти...
– Да, ама половината народ ги яде.
– Оф... Затова ли ме събуди? Като ти разправям, че кучето ми е по-умно от половината народ... Ще ти дам 5 лева, иди си купи!
– Исках да ти кажа, че докараха вак-@си-@ни-@те, докторе.
– Какви вак-@си-@ни-@?
– За Ко-@ви–@да, бе докторе. Ама, ти като не гледаш телевизия.
– И...?
– Карат ги с камионите за кренвирши, бе докторе.
– Стига вече! До гуша ми дойде с тебе!
– Честен кръст, докторе! За теб лъжа, ама...
– А бе, как с камионите за кренвирши, бе? Нормална ли си? Ти знаеш ли, какви изисквания има за един смотан кабинет?
– Има, ама...
– Някаква мисирка бе дошла и искаше да ми вземе изследване между пръстите.
– Е, ти що не си изкара..., бе докторе? Да ти вземе изследване и оттам. Без това ти стои все отвън.
Замълчах! Дори вече не се ядосвах на баба Гица. Можеше ли да е истина? Ама, като се замислих...
– А бе, докторе, имаш ли телефона на поп Ставри? – изкара ме от унеса баба Гица по едно време.
– Той пък, за какво ти е? Да не би...
– Ми, министърът се вак-@си-@ни-@ра с поп – почти зашептя баба Гица.
– Как, с поп? Не е ли с вак-@си-@на-@?
– Ох, ти пък, докато разбереш нещо. Ама, нали не гледаш телевизия... Докато го вак-@си-@ни-@раха, попът беше там.
– За да го опява след вак-@си-@на-@-та@ ли?
– Попа също го вак-@си-@ни-@-ра-@-ха@ , докторе.
– Ужас... Да не са му наврели и чип? Е, то тъй...
– Какво?
– Значи, не се надяват много на вак-@си-@на-@-та@. Щом са извикали и поп.
– Ох, докторе...
– Значи, аз трябва да извикам ходжата.
– Как, ходжата, бе докторе?
– Ми, не ща с поп. Аз съм мюсюлманин.
– Ходжата, нали ти е приятел?
– Е, приятел ми е. Той, и попът ми е приятел.
– Значи, твоята е в кърпа вързана. Слушай, докторе... Да не губим повече време.
– Какво?
– Обади се на ходжата. Звънни и на поп Ставри. Аз отивам до касапина. Кажи им да дойдат там.
– Това пък защо?
– Ти, къде мислиш, че ще правят вак-@си-@ни-@-те@ , бе докторе?
– Ох, моля те... Остави ме... Не искам да слушам повече.
– Не искаш ти, ама...
– Аз такава медицина не съм учил.
– Винаги съм се съмнявала, че имаш диплома. Ади, докторе... Че аз докато се замъкна до там...
Тръгна баба Гица. Тътреше се по пътя, ама някак, сякаш беше по-бодра.
– Леко, да не се утрепеш, заради една вак-@си-@на-@! – не се сдържах. – То, теб и да те вак-@си-@ни-@-рат@ и да те пропуснат...
Дълго стоях на вратата, както си бях по бели гащи.
– Няма да слязат мъдята до коляното ли? – изрекох си, като в просъница – Цял живот се занимавам с идиоти, а все по-уверени стават в себе си. Камиони за кренвирши... Вак-@си-@ни-@... Поп, че и с чип... Боже... Боже... Какви времена само! Какви времена!
– Надявам се, поп Ставри да е поръсил и със Светена вода – изръсих за последно и тръшнах вратата към света.
Хасан Ефраимов, ФБ
Творчеството на д-р Хасан Ефраимов:
