На парти
Милото има едни приятели.
Много артистични хора и досадно гостоприемни.
У тях е като на хотел ол инклузив - цял ден влиза и излиза някой.
И всяка вечер има парти.
Артистично.
С много пиене и разни странни неща за ядене.
Като стръкчета цикория и хайвер от извара с люти чушки.
Или морски дарове в някаква слуз.
Солети, чипс и хумус са най- нормалните блюда.
Та ме канят и мен. С Милото.
Ама аз не ща.
Защото си падам малко интровертен социопат.
Навремето не бях нито интроверт, нито социопат.
Колкото минават годините обаче, толкова ми се задълбочават отклоненията.
Та казвам на Милото:
-Мило, остави тая работа. Ходи без мен. Само ще те излагам.
Защото на всичкото отгоре съм и откровен интровертен социопат.
Ще вземе да ме попита някой какво мисля и ще си кажа направо куме в очите.
Преди си мълчах и стисках зъби.
Сега не ми останаха нито достатъчно зъби за стискане, нито желание.
Ама Милото не ще. Той да не бил вдовец-що пък точно вдовец?
Нищо нямало да ми стане, щяла съм да седя на стол, не да нося камъни.
Не можело така - да седя сама и да не се срещам с хора.
Що да не може?
Трябвало да изляза от зоната си на комфорт.
Айде стига, аз толкова години си я градя тази зона, сега да я напускам.
Не ща пък!
Обаче Милото не се разбира и ме завлачи.
Пък аз съвсем се осоциопатих!
Ще ме карат насила да общувам!
Та се заврях в най - тъмния ъгъл на стаята, на един фотьойл.
Далеч от масите с напитките и мезетата, та белким никой не ме вижда и ме оставят намира.
Но не би!
Първо три пъти идва домакинята да ме кара да ям.
Двата отказвах учтиво и почти с усмивка.
Ама тя не се разбира.
На третия й казах, че солетите и чипса не са храна, а залъгалка между храненията.
А ролцата от раци изглеждат съмнително в тази фосфоресцираща субстанция.
Пък аз си пазя здравето и не ям такива неща.
Обиди се.
После дойде мъжът й да ме кара да пия.
Пак отказах учтиво няколко пъти.
Накрая честно му отговорих, че не, не съм болна.
Даже съм единствената здрава, като се огледам. Щото в целия свят алкохолизмът е болест. Даже битовият.
И той се обиди.
Накрая пристигна някаква странна дама, която държеше на всяка цена да й обясня как се пише стихотворение.
Даже си беше записала рими:
-дъжд-мъж
-любов-готов
-страст - мраз
-обида-скарида
Това последното ме довърши.
Та й обясних няколко пъти, че аз изобщо не съм поетеса, нито писателка.
Само разказвам истории.
Не вярва!
Искала и тя да пише.
Хубаво, аз съм за с две ръце.
Ама да съм й покажела . Само малко.
Та се напънах и съчиних следното:
Валеше дъжд,
когато срещнах мъж.
Почувствах страст,
но ме обхвана мраз.
Бе ли готов за моята любов?
Накрая ми нанесе той обида,
че беше мечът му като скарида!
Та и поетичната дама избяга от мен.
Дойде Милото и ме завлачи към къщи.
Разсърден.
И защо?
Казах му, че съм невротичен интроверт и не съм за пред хора.
На всичкото отгоре съм услужлива, та не мога да отказвам, ако ме помолят за нещо-като да напиша стих по зададени рими.
И съм честна, когато ме питат за мнението ми за храната или вредата от алкохола.
Ама не!
Социализирай се, та се социализирай!
Напусни си зоната на комфорт, пък после що не си в настроение?
Бъди бохем, нали си писателка?
Нито съм писателка, нито съм бохем.
Сега да страдам ли, че не се вписвам в някакви клишета?
Ами не ми се страда!
Нямало да ме води никъде!
Де такъв късмет!
След седмица пак ще реши да ме очовечва.
Ей, не ме оставиха на спокойствие!
После що съм била като таралеж под стрес.
А познайте!
Таня Арабова