Още веднъж за кучето
Тъща ми се разболя и след седмица почина. Доведохме тъста у нас, за щастие има място. Тъщата имаше куче, просто черен рошав изрод. Взехме и него, за наша мъка. Дъвче всичко, хапе децата, хапе мен, сере, трябва да го извеждаме двама на разходка, по график. Викнах кучкари, давах им пари без да ги броя, за да го научат, за да се справяме с него, но без резултат...

Казаха, че е по-лесно да го приспим... Тъстът решил, че кучето ако умре, тогава му дошло и неговото време. Оставихме го. През лятото децата носят дънки и ризи с дълги ръкави: крият ухапванията от мен, съжаляват дядо си. До есента съвсем полудя, озвери са, гризе кожата си и вие. Оказа се, че също трябва да се подстриже. Обиколихме всички салони, никъде не вземат такива злобари. Най-накрая знаещи хора посочиха един майстор...
Заведох го. Влачих го. Дърпа се като обезумял. Излиза младо момиче с малки размери. Така и така, казвам, плащам, каквато и цена да е, дори и под упойка (а аз самият си мисля, че той ако не умре под тази упойка, поне няма да има сили). Взема каишката от ръцете ми, казва ми да дойда точно в десет без десет и спокойно го отвежда.
Идвам като по поръчка. Виждам това малко момиче да подстригва козината между пръстите си на някакво красиво, луксозно куче. Стои на масата право, гордо, без да мърда, като лейтенант на парад, с оранжева гумена топка в устата. Зазяпах се.
Едва когато ме погледна накриво, разбрах, че това е моето куче. Момичето ми казва:
- Ще ви покажа как да му миете зъбите и да му подрязвате ноктите.
Не издържах - какви зъби!
Разказах ѝ цялата история такава, каквато е. Тя се замисли и каза:
- Трябва да разберете положението му. Знаете, че стопанката му е починала, но той не знае. Според него вие сте го откраднали от къщата в отсъствието на стопанката и го държите насила. Още повече, че дядото също е разстроен. И тъй като не може да избяга, той се опитва да направи всичко, за да го изхвърлите от къщата. Говорете с него като с мъж, обяснете, успокойте го.
Качих кучето в колата и потеглих право към старата къща на тъща ми. Отворих я, беше празна, миришеше на необитаемо. Разказах му всичко и му показах. Кучето се заслуша. Той не повярва веднага, но не се озъби. Заведох го на гробището и му показах гроба. Тогава се появи съседът на тъща ми да посети своя гроб. Отворихме бутилка, споменахме ги, предложих и на кучето. Пак се разговорихме. И изведнъж то РАЗБРА!
Вдигна муцуната си и зави, след това легна близо до паметника и лежа дълго време, притискайки муцуната с лапите си. Не бързах. Когато той сам стана, отидохме до колата.
Семейството не позна кучето, но когато го позна, не повярваха веднага. Разказах им подстригвачката как ми даде идеята и какво се получи след това. Синът нямаше време да ме изслуша до края, грабна якето и ключовете за колата си и попита за адреса ѝ.
- Защо ти трябва - попитах.
- Татко, ще се оженя за нея.
- Много си загубен. - казвам. - Дори не си я виждал. Може тя да не е точната за теб.
- Татко, щом тя е разбрала кучето, тогава ще разбере и мен?
Накратко, три месеца по-късно те се ожениха. Сега растат трима внуци.
А кучето? Лоялно, спокойно, послушно, невероятно умно възрастно куче им помага да ги гледат. И вечер му мият зъбите...
Не напразно казват, че кучетата са лоялни и много умни животни. Трябва да им говориш...трябва да говориш с всички и да обясняваш гледната си точка, тогава животът става видимо по-добър.
Владимир Борисов