Защо умните хора никога не си правят татуировки?

Често ме питат за едно и също нещо, не за паметта, не за езика, не за сънищата. Хората питат следното: Защо някои хора – умни, свободни, възрастни – никога не си правят татуировки? И защо толкова се дразнят от този въпрос?

Изучавам мозъка от няколко десетилетия. И когато за първи път ми зададоха този въпрос сериозно, осъзнах, че зад него се крие нещо много по-интересно от естетическите предпочитания. Зад него се криеше архитектурата на личността. Защото решението никога да не си правиш татуировка не е просто избор. Това е прозорец към това как индивидуалният мозък обработва времето, риска, идентичността и необратимостта.

И когато започнете да гледате през този прозорец, се открива много повече, отколкото очаквате. Няма да ви убеждавам да си направите татуировка, нито пък ще ви убеждавам да не си я направите. Това, което ме интересува, е нещо друго. Какво точно се случва в ума на някой, който гледа татуировка и си мисли: „Не, това не е за мен, никога.“ Защото това „не“ не е случайно. То говори за типа мозък, за типа нервна система, за това как точно живее този човек. И до края на този разговор мисля, че ще разпознаете в това описание или себе си, или някой много близък до вас и ще разберете нещо, което не сте могли да формулирате преди. Първо, специфични невронаучни механизми, които обясняват защо някои хора са органично неспособни на трайни решения, докато други ги вземат лесно и без съжаление. Второ, портрет на психологическия тип зад него, с всичките му силни страни и всичко, с което този тип плаща за своята уникалност. Трето, и това е, което ме интересува най-много, ще ви кажа какво казва невронауката за връзката между отношението към необратимостта и качеството на живот, защото има връзка и не е това, което очаквате. Прочетете до края, ще има нещо, което ще ви накара да преосмислите какво сте мислили за себе си или за хората около вас.

Нека започнем с един прост факт. Татуировката е необратима. Да, има лазерно премахване, но е болезнено, скъпо и никога не възстановява напълно кожата в първоначалното ѝ състояние. От гледна точка на мозъка, решението да се направи татуировка е решение, което затваря врата завинаги. И не е болката, не е естетиката, не е осъждането от другите. Необратимостта е ключовият фактор за хората, които не се впускат в нея. Искам веднага да уточня нещо, защото объркването тук е много често срещано.

Има хора, които не си правят татуировки, защото се страхуват от болка. Това е една история. Има и хора, които не си правят татуировки поради социален натиск – семейство, работодател или среда.

Това е съвсем друга история. Има и хора, които не си правят татуировки, защото мозъците им са устроени по такъв начин, че постоянните решения предизвикват постоянна вътрешна тревожност, независимо от темата, красотата на дизайна или мнението на другите.

Това е третата група, за която искам да говоря.

Решението им идва отвътре. То е по-дълбоко от вкуса, по-дълбоко от убеждението. Вградено е в начина, по който нервната им система реагира на определен клас ситуации. И за да разберем това, трябва да поговорим за няколко неща. За това как мозъкът обработва необратимостта, за ролята на префронталния кортекс при вземането на решения, за темперамента и това, което психолозите наричат отвореност към преживяванията.

Но първо, един въпрос, който си задавам всеки път, когато мисля по тази тема. Защо някои хора физически не могат да се справят с необратими решения? Казвам „физически“ умишлено, защото това не е метафора. Когато човек с определен тип нервна система се изправи пред ситуация, която затваря бъдещето, всяка възможност да се върне назад, да промени решението си или да избере различно, тялото му претърпява измерими физиологични промени. Пулсът му се забавя, кожно-галваничекият му отговор се увеличава и амигдалата му се активира. Това не е слабост; това е архитектура.

Човешкият мозък, особено частта, която наричаме префронтална кора, еволюира като машина за изчисляване на бъдещето. Той постоянно създава модели. Какво ще се случи, ако направя това? Какво ще се случи, ако не го направя? Какво ще се случи след 10 години? За повечето хора този механизъм работи умерено. Включва се, когато е необходимо, и се изключва, когато е взето решение. Но за някои хора този механизъм работи по различен начин. Той не се изключва; той продължава да генерира сценарии дори след като прозорецът за избор е затворен. Това се нарича, и ще бъда точна тук, хиперактивност на мрежата по подразбиране, съчетана с изразена чувствителност към грешки в прогнозирането. Просто казано, такъв мозък живее в постоянен диалог с опциите. И идеята, че някаква опция ще изчезне завинаги, че някоя врата ще се затвори и ключът ще бъде изхвърлен, причинява не просто дискомфорт, а нещо близко до екзистенциална тревожност. За такъв човек татуировката не е дизайн върху кожата; тя е символ на затворена врата и мозъкът му не е съгласен с това. Но ето какво е интересно, и това е първото място, където интуицията ни заблуждава. Такива хора, като правило, са напълно нерешителни в обичайния смисъл на думата. Много от тях вземат сериозни решения бързо и уверено в професията, взаимоотношенията и творчеството си, защото има място за маневриране. Там винаги можеш да коригираш курса си. Животът продължава след грешка. Проблемът възниква именно там, където няма връщане назад. И това не е само за татуировки; става въпрос за цял клас житейски ситуации, които работят по съвсем различен начин за такива хора. И ще поговорим за това точно сега, защото тук идва най-важната част.

В психологията съществува петфакторен модел на личността, така наречената Голяма петица. Това е един от най-изучаваните и възпроизвеждани модели в съвременната хуманитарна наука. Един от неговите фактори е отвореността към преживяванията. И именно тук се крие голяма част от това, което търсим. Но това е и от фундаментално значение. Отвореността към преживяванията не е директен предсказващ фактор.

Само желанието за татуировки - това би било твърде просто. Сред хората с висока степен на отвореност към преживяванията има много, които никога не биха си направили татуировка. А сред хората с ниска отвореност има такива, които са покрити от глава до пети. Много по-важен е друг фактор, нещо, което невронауката свързва със системата за поведенческо инхибиране. Behavioral Inhibition System. Тази система е отговорна за чувствителността към заплахи, несигурност и потенциални загуби. Хората с активна система за поведенческо инхибиране не избягват нищо ново. Те избягват всичко ново, което носи висока цена на грешката. Татуировката е точно такъв случай. Цената на грешката тук е много висока, защото не може да бъде отменена.

Сега нека добавим още един слой.

Невроложката Ели Неурон описва феномен, който тя нарича висока сензорна чувствителност, в края на 90-те години на миналия век. Около 15-20% от хората имат нервна система, която обработва стимулите много по-дълбоко от средното ниво. Те забелязват повече детайли, мислят по-дълго и емоционалните им реакции към последствията от собствените им решения са по-интензивни.

Такива хора е много вероятно да са сред онези, които не си правят татуировки, защото си представят твърде ясно, буквално с визуална прецизност, как ще се чувстват след 20 години със или без този дизайн върху кожата си. И тук започва парадоксът. Същите тези хора с висока сензорна чувствителност, с активна система за инхибиране, с мозък, който мрази затворените врати, често се оказват изключително креативни, задълбочени и прецизни в преценките си. Те създават изкуство, пишат книги, виждат връзки там, където другите виждат хаос. Но те, и това е важно да се признае, са честно казано склонни към хронично избягване, към отлагане на решения, които изглеждат твърде окончателни, към живот в пространството между «да» и «не», което понякога става много тясно. Това е, което стои зад решението никога да не си правят татуировки за някои хора. Не е просто вкус; това е психологически профил със свои собствени дарби и собствена цена. Но все още не съм стигнала до интересната част, защото невронауката казва нещо неочаквано за това как този тип човек живее времето и това променя цялата картина.

Има едно проучване, което намирам за наистина очарователно. През 2018 г. екип от невролози от Университета в Торонто, ръководен от Брайън Ливайн, проучи как хора с различни психологически профили си представят бъдещето. Те използваха функционален ЯМР и разгледаха кои области на мозъка се активират, когато хората мислят за събития, които ще се случат след година, след пет години, след 20 години. И какво откриха при хора със силна чувствителност към необратимост? Тоест, за тези, които са склонни да избягват постоянни решения, бъдещето е буквално по-живо в мозъка, по-детайлно, то активира повече области, свързани с емоционалната обработка и пространственото въображение. Това означава следното. Такъв човек не просто мисли за бъдещето; той го живее предварително, с всички детайли, с всички възможни съжаления, с всички начини, по които нещата биха могли да бъдат различни. А сега си помислете за въпроса за татуировката. Когато някой погледне дизайн и си помисли: „Искам ли това на кожата си завинаги?“, той не просто оценява дизайна; той живее следващите 20 години с него. Чувстват се сякаш са на 50 с тази татуировка на китката си. Виждат как ще се промени тялото им, вкусът им, животът им. И това им е достатъчно. Твърде много информация е. Мозъкът казва: „Спри!“ Но ето какво напълно променя картината. Същите проучвания показват, че тази способност да се изживее бъдещето с такива подробности е един от най-надеждните показатели за дългосрочно благополучие.

Хората с ярко, детайлно бъдеще в мозъка си вземат по-добри финансови решения. Те се грижат по-добре за здравето си, изграждат по-стабилни взаимоотношения, защото винаги мислят от гледна точка на последствията. Това е техният кръст и техният дар. И тук искам да спра, защото разговорът е на път да промени посоката си. Преминаваме към това, което ми се струва най-важният въпрос от всички. Какво се случва? Кога всъщност си прави татуировка такъв човек? Виждала съм това няколко пъти в живота си сред колеги, сред студенти, сред хора, които познавам добре. Човек с този психологически профил – предпазлив, мислещ от гледна точка на последствията, не толериращ необратимост във всеки един момент – все пак решава да си направи татуировка. Какво се случва след това? В повечето случаи едно от две неща. Първият вариант е да го направят в момент, когато нормалната им система за инхибиране е отслабена по някаква причина. След голям шок, след като вземат важно, променящо живота решение в състояние, което психолозите наричат умора от контрола, когато самоконтролът е изчерпан и мозъкът временно понижава бариерата за влизане в рискови решения, данните тук са съвсем ясни. Вероятността за съжаление е значително по-висока от тази на средностатистическия човек, защото решението не е взето от нормалния му мозък. То е взето от мозък в състояние на изтощение. Вторият вариант е много по-интересен. Някои хора с този профил си правят татуировка след много дълъг, понякога дългогодишен, процес на обмисляне. Те се връщат към идеята отново и отново.

Те променят дизайна десетки пъти. Отлагат го с година, после с още една. И в един момент откриват, че определено изображение или текст живее в главата им толкова дълго, че е станало част от тяхната идентичност, още преди да се появи върху кожата им. И тогава вече не е страшно, защото за мозъка им това вече се е случило. Необратимостта е преживяна вътрешно в продължение на години на размисъл и физическият акт на татуиране се превръща просто в документация на това, което вече е станало истина. Това, между другото, е свързано с факта, че всяка промяна започва в нервната система много преди да се прояви външно. Но искам да кажа още нещо за хората, които никога не си правят татуировка. Никога, защото се казва, че имат различни мнения. И голяма част от казаното е неправилно: общоприетото схващане, че човек, който никога не си прави татуировка, е напрегнат, несвободен, твърде загрижен за мнението на другите или твърде уплашен. Невронауката не потвърждава това. Това, което виждаме в мозъците на такива хора, и говоря за тези, които го нямат, идва отвътре, те са от страх от осъждане.

Това е силно интегрирана префронтална кора с добре развити връзки между фронталните лобове и лимбичната система. Това е мозък, който може да говори сам със себе си, който може да поема противоречиви желания едновременно и да не се срива под напрежение. Това изисква ресурси, много ресурси. Такива хора живеят в постоянен вътрешен процес на договаряне. Те рядко вземат решения лесно. Но рядко вземат решения, за които съжаляват. Психологът Робърт Левинсън от Калифорнийския университет в Бъркли е изследвал връзката между способността за отлагане на незабавното удовлетворение и дългосрочните житейски резултати. Неговите данни показват, че хората с висок капацитет за потискане на импулсите средно имат по-стабилни взаимоотношения, по-стабилно финансово положение. И това, което ме интересува особено, е по-дълбокото чувство за авторство на собствения си живот. Те не живеят в реакции; те живеят в избори. Но, и това е честно, има и обратна страна на тази монета. Такива хора плащат за предпазливостта си, като понякога остават в ситуации по-дълго от необходимото. Те чакат перфектния момент, който никога не идва. Понякога те бъркат обмислянето с действието, а отношението им към татуировките е част от по-широк модел, който в някои случаи се развива в хронично избягване на самия живот. Важно е това да се осъзнае, защото силата и уязвимостта са едно и също нещо тук. И точно тук невронауката предлага нещо практично, нещо, което намирам за наистина полезно, независимо дали имате татуировки или не. Изучавам как мозъкът формира идентичност от много години. И едно от най-ясните заключения, до които стигам отново и отново, е, че идентичността се изгражда чрез актове на маркиране. Какво означава това?

Разбираме кои сме чрез това, което избираме да правим и какво избираме да не правим. Всяко решение е сигнал към нервната ни система за това какъв човек сме. А натрупването на тези сигнали с течение на времето оформя нашето чувство за себе си.

Татуировката е един от най-буквалните начини за маркиране, които съществуват. Това е физически надпис върху кожата. Това е, което е толкова важно за мен, че съм готов да го нося завинаги. За хората, които никога не си го направят, това не означава, че не маркират своята идентичност. Означава, че го правят по други начини, чрез дългосрочни привързаности, чрез професионалния си път, чрез ценности, които остават стабилни в продължение на десетилетия.

Тяхната идентичност е по-малко видима външно, но често по-стабилна вътрешно. Невронауката предполага, че здравословната идентичност е баланс между стабилност и гъвкавост. Мозък, който никога не се променя, не се адаптира към реалността.

Мозък, който постоянно се променя, губи кохерентност. Хората, които не си правят татуировки по дълбоки психологически причини, са склонни да жадуват за стабилност, понякога прекалено много. И тогава полезният въпрос, който предлагам да си зададете, не е защо не мога да си направя татуировка, а какви врати държа затворени от предпазливост, въпреки че отдавна е време да ги отворя. Това е много по-важно от татуировката, защото татуировката е просто най-видимият, най-честен тест за отношението на човек към необратимостта.

Тест, който всеки от нас полага, само че повечето от нас го полагат другаде – когато избират кариера, когато избират партньор, когато решават да останат или да си тръгнат. За това е всъщност този разговор. Нека ви кажа директно, това, което виждам в хората, които никога не си правят татуировки, в тези, които не си правят, идва от дълбочината, а не от повърхността. Виждам мозък, който живее повече в бъдещето, отколкото в настоящето, който обработва последствията с такава сериозност, че понякога това се превръща в тежко бреме, който цени обратимостта и често с право. Виждам хора с развит вътрешен живот и високи изисквания към себе си. И честно казано виждам хора, които понякога трябва да си позволят да правят грешки. Не защото грешките са добри, а защото без готовност да се правят грешки, някои от най-важните неща в живота просто не се случват.

Необратимостта плаши. Това е нормално.

Мозъкът е създаден да ни предпазва от това, което не може да бъде отменено. Но мозъкът не прави разлика между татуировка и любов, между постоянен дизайн и постоянен избор на кариера, между затворена врата и отворен живот. Ние знаем това и само ние решаваме кога страхът от необратимост ни защитава и кога ни възпира. Ако се разпознавате в това описание, любопитна съм какво точно сте научили. Струва си да се замислите. Бавно, защото мислите по-добре от повечето.

До следващия път пъти.

Татяна Черниговская

Превод от https://www.youtube.com/watch?v=MSNYt5_EXRM