Законите на Вселената

 Основните принципи на работа на нашата Вселена са описани във всички световни религии. Спазването на тези принципи гарантира, че вашата съдба ще се развива по най-благоприятния и щастлив вариант от всички възможни. Но ние си изграждаме навици да нарушаваме тези закони и принципи. Подчертавам, че не правим това преднамерено и не защото искаме да живеем въпреки правилата на мирозданието. Ние просто не знаем как да прилагаме знанията на практика, в ежедневието си.

По своя житейски път ние постоянно попадаме в различни ситуации и взаимодействаме с хора. В процеса на взаимодействие у нас се появяват чувства, на които ние така или иначе реагираме като извършваме някакво действие. При избора на реакция обикновено се опираме опита, който вече имаме: нашия или заимстван от близки хора, от книгите, интернет и т.н. Реагирали сме няколко пъти по определен начин и сме изградили навик за поведение в подобни ситуации.

Говорим за глобални навици, които с времето се разпространяват върху всички сфери на живота и оказват фатално влияние върху съдбата на човека.

Но аз искам да подчертая още веднъж, че ние нямаме вина за това че сме изработили такъв навик – така се е получило. До определено време просто не сме имали знания как може да действаме по друг начин. Ще ви разкажа как са се сформирали тези навици, как влияят на нашата съдба и какво да правим сега с тях.

Навик да умничим: „Аз съм най-умният, или Аз зная как трябва да живеете“

Като хиромант-хиролог мога с увереност да твърдя, че в руско-говорящите страни такива „умници“ са около 90% от населението. Да умничи не означава, че човекът има висок интелект или широк кръгозор, умникът е човек, който е уверен, че знае кое е правилно, кой какво трябва да прави и как да живее. Умникът постоянно изказва своето мнение (дори ако не е на глас, то води вътрешен монолог): как съседката да разговаря правилно с мъжа си и да възпитава децата си, как учителят да учи децата, а лекарят – да лекува, как да се отнася с клиентите си продавачът, как да играе футболистът, а президента – да управлява страната. Усещането е, че този човек през цялото време ходи с сочещ нагоре показалец: „Аз ще ви науча как да живеете правилно!“

Този навик има аналог във всички религии – това е горделивостта. Дори убийството е производно на горделивостта. Причина винаги е една: „Аз зная как е необходимо (или би трябвало) да се живее“.

Умникът никога не играе ролята, която му се полага в дадена конкретна ситуация, - син или дъщеря, мъж или жена, приятел или приятелка и т.н. Той винаги е съдия, критик, психолог, учител, гуру.

Логичен въпрос: нима, ако виждаш, че човекът греши, не трябва да му кажеш това? Защо не трябва да изказваме своето мнение?

Първо, заслужава си да изказваме мнението си, само когато ни помолят. И дори ако помолят... Рядко някой от нас има опит и диплома на лекар, психолог или някакви духовни знания, изживяни на собствен гръб, за да можем да дадем компетентен съвет. В повечето случай е необходимо да се каже честно: „Не зная“. Но рядко правим това, затова започваме да измисляме отговор върху основа на данните, които имаме в главата си: от книгите, от псевдоучители, от видяното и чутото. Но това, което не е изживяно чрез собствен опит, не е минало през нашата глава – всичко това са книжни знания и не струват пукната пара.

Шекспир е написал: „Дрънчи само това, което е празно...“ Преди имахме газови бутилки. Пълната бутилка звучи много глухо, веднага се разбира, че е пълна. А празната звъни и звучи дълго. Така и човекът, имащ реален опит, знания и мъдрост, мълчи. В главата му е тихо и от тази тишина не иска да споделя нищо освен тишина. Само когато те молят, от тази тишина в главата се ражда някакъв отговор. Дори виждайки някаква уж несправедливост или нещо неправилно, такъв човек разпознава в нея божествения план, божията ръка, която пише в момента някакъв сценарий.

Ето например настинал е някой от близките. Какво започваме да правим? Съветваме: нужни са някакви хапчета, изпий чай от джинджифил с лимон, пий много топли неща, спазвай режим на спане. Слушателите на нашите лекции могат още да кажат: „Това е защото не си изказал нещо на някого, премълчал си!“ А човекът е настинал може би само заради едно нещо: да го прегърнеш, сам да му направиш този чай и да се случи нещо чрез тебе. Но не за да му даваш съвет.

Защо умничат умниците? За да привлекат вниманието към себе си и да се издигнат за сметка на другия човек, да почувстват своята значимост. Нали ако аз съм умен и те поучавам, значи ти си глупак.

Този навик възниква в детството като реакция на недостатъчно внимание от страна на майката. През всичките години, когато практикувах като хиромант, забелязвах че у жителите на Русия и постсъветското пространство има ярко изразена особеност – много ранно порастване, не преживяно докрай детство. Но порастване, подчертавам, още не означава зрялост.

Най-често това се случва в следните ситуации:

 - майка работи много и не може да отделя достатъчно време на детето;

- майка възпитава детето сама, бащата е умрял, или е напуснал семейството;

- в семейството се е появило второ дете, майка започва да обръща по-голямо внимание на него;

- детето е дадено за възпитание на бабите-дядовците, на бавачка, гувернантка, братя-сестри;

- бащата се отнася към майката като тиранин;

- родителите пият, физически присъстват, а ментално и емоционално отсъстват;

- детето е дадено в седмична детска градина, в училище със занималня или в детски дом;

- майка е много болна;

- майката е умряла.

Най-общо казано, детето така или иначе, не получава достатъчно внимание от майката. Веднага уточнявам – достатъчно внимание от гледна точка на детето, защото няма никакви обективни критерии, по които може да се оцени обема на вниманието и любовта.

Какво чувства детето, на което не достига вниманието на майката? Разбира се – обида. Но как я изразява то? Никак. Защото нас не ни учат да изразяваме своите чувства. Нашите родители нямат вина за това – тях също никой не ги е учил. Много от тях са били родени в следвоенно време, когато условията за живот са били доста по-сурови и аскетични, отколкото нашите. Те просто не могат по друг начин. Навярно мнозина са забелязали, че главното за тях е, ние да сме сити, облечени, здрави – защото когато са ни отглеждали, това е било действително трудно.

Как едно дете, на което не му достига вниманието на майката, може да го привлече? Разбира се започва да боледува. На първо място това са различни респираторни заболявания, грип, тонзилит, синузит. На някакъв етап това действително помага. След това детето разбира, че не е изгодно да боледува – отнема твърде много ресурси и е неприятно, освен това вниманието на майка става все по-малко и по-малко с всяко боледуване.

Много рядко се случва, когато детето започва да привлича внимание с лошо поведение, по-често логиката говори: „На кого не обръщат внимание? На лошите. Значи трябва да стана добър“. И тогава детето се старае да порасне, да стане самостоятелно, да се учи добре, помага на майка си вкъщи, постига високи резултати в спорта или в някаква творческа дейност.

С течение на времето се придобива навик – отначало у детето, после се запазва и у порасналия – постоянно да се намира в образа на „аз съм добър/добра, трябва да ме обичат и хвалят, да ми даряват вниманието си“. Това е някакъв идеализиран образ, който, според субективното мнение на този човек, мама е одобрила. Веднага правя уговорката, че реалната майка няма никакво отношение към този образ. Просто се изработва навикът за формиране в главата на някакъв образ на „идеалният аз“ и стремеж да му се съответства. Ако в началото такъв човек се е старал да бъде добър, за да привлече вниманието и да получи одобрението на майка си, то с времето той просто свиква да привлича внимание към себе си – във всяка ситуация.

По време на тренинг, когато разказвам за тази черта на характера, избирам някое момиче от аудиторията, в която тя е силно проявена и я моля да се качи на стол. Дори ако до този момент тя е била тиха и незабележима, на стола момичето разцъфтява, защото получава това, което на такива хора е необходимо като въздуха – внимание. Навикът да изказваш своето мнение по всякакъв повод, да даваш съвети, просто да кажеш нещо умно, също е повод да привлечеш вниманието към себе си, към своето „аз“.

Необходимостта да съответстваш на идеализирания образ в главата си 24 часа в денонощието 7 дни в седмицата води до това, че човек постоянно се намира в напрежение и страх –ако изведнъж изпадна от образа, ако внезапно ме разобличат, ако внезапно изгубя контрол над ситуацията. Затова за носителите на този навик са характерни проблеми със здравето, преди всичко свързани с нарушаване на кръвообращението и спазми на кръвоносните съдове и вътрешните органи (мигрена, гастрит и язва на стомаха, запек), а също така всички заболявания на опорно-двигателния апарат.

Поради ранното израстване в такъв човек винаги е свръхразвито лявото полукълбо и недоразвито дясното. Между другото, на такива хора често не им харесва как изглеждат на снимки, - заради несъответствието. Лявото полукълбо се чувства на 40 години, а дясното – на 6, а от фотографията ви гледа 20 годишно момиче. Кой е това?

Позицията на умник винаги е позиция на самотност. Човек, който се вре навсякъде, неизменно остава сам.

За да ви е по-лесно да разпознаете в себе си умника, ще ви разкажа за стандартните сценарии, по които се развива личния живот – първо при жените.

Първи сценарий. Тя среща мъж, установява отношения с него или дори се омъжва. Известно време всичко е добре, но в нейната глава продължава интензивен мислителен процес: а какво още да направя, за да ме обича майка ми; какво мисли майка ми по този или онзи повод? Да, такава жена непрекъснато води вътрешен диалог с въображаемата си майка (подчертавам – с въображаемата майка, т.е. с образа на майка си в главата си; какво би казала реалната майка не се знае, и този диалог се случва неосъзнато, във фонов режим). До такава жена непрекъсното имаш усещането, че тя бръмчи от напрежение, като трафопост. Тя не може да се отпусне дори по време на секс: мисли за нещо друго.

Една реална история от консултация. Мъж и жена правят секс. Същата вечер неочаквано времето много застудяло. И жената изведнъж си спомня, че на балкона им има прясно осолени краставици и от рязкото падане на температурата бурканите може да се пукнат. И с вик: „Краставиците!“ скача от съпружеското ложе и изтичва на балкона. Мъжът след това дълго възстановявал своето либидо. Получава се така, че жената, дори по време на секс с мъжа си се стараела да бъде добра стопанка, не могла напълно да се превключи на това, което става с нея в момента.

Смешна и в същото време тъжна история, която говори, че такава жена действително непрекъснато е много напрегната и винаги се намира сякаш някъде другаде. Мъжът до нея изпитва непреодолимо желание да се отпусне. И се отпуска – започва да пие; прекарва свободното си време в гаража – с приятелите или някъде другаде; потъва в работата си или в компютърни игри, а се случва – и в хазартни; през глава се занимава със спорт. Така или иначе, настъпва момент, когато или мъжът сам си тръгва, или жената го праща по дяволите.

Във втория сценарий мъжът също изпитва напрежение и му липсва това, че жена му не изразява чувствата си (тя непрекъснато мисли за нещо, прави нещо, доказва нещо) и тогава си намира още една (или дори не една) жена, от която получава допълнително чувства, която го хвали, възвишава, до която се чувства мъж. Най-често този сценарий завършва с развод.

Има и трети сценарий, когато мъжът обича много своята жена, моралните принципи не му позволяват да се отдаде на алкохола, хазартните игри или на друга жена, но той по същия начин изпитва силно напрежение и от това започва да боледува. И, по правило, историята завършва с това, че мъжът умира много по-рано от жена си – от някоя сърдечно-съдова болест (обикновено инсулт или инфаркт), онкологично заболяване или, в по-редки случаи, загива.

На тренингите аз моля да вдигнат ръка тези участници, на които бащата е умрял много по-рано от майката и питам по каква причина. Винаги едно и също: инсулт-инфаркт, онкология и няколко нещастни случая.

На един трениг участва жена, която имала вече четирима мъже и всички те си отишли от този свят в достатъчно млада възраст: единия убили, втория умрял от инсулт, третия катастрофирал със снегоход, четвъртия пропаднал без вест – предполага се убит.

Има и четвърти сценарий. След няколко неудачни опита да устрои личния си живот една жена решава: по добре да съм сама, отколкото с който ми попадне.

Личният живот при мъжете с такива черти на характера също не се нарежда много удачно. Такъв мъж играе ролята „Аз съм месия“ и непрекъснато търси жена, която да спаси. Това е или жена-дъщеря, за която е необходимо постоянно да се грижи, да решава вместо нея, или действително заблудена жена (по морални качества, по поведение). При втория вариант е жена-майка, с която отново и отново отиграва своите детски сценарии. С течение на времето такива отношения се разрушават.

Навикът да се умничи е разрушителен не само за отношенията мъж – жена. От умниците, които постоянно раздават съвети и указания как да се живее, бягат приятелите, кариерата и парите.

Много често такава специфична реакция към майката се появява тогава, когато детето има двойствено възприятие. От една страна то обожава, боготвори майка си в ролята й на майка, а от друга я осъжда и дори е възможно да я ненавижда като жена. Такова нещо се случва когато родителите са разведени – осъждането е за това, че майката не е успяла да съхрани семейството; ако е имало измяна; когато родителите се карат и детето смята, че майката заема твърде категорична позиция; ако след развод майката има отношения с други мъже; ако, обратно, след развода се е посветила изцяло на възпитанието на детето и/или на работата си. Най-общо, всяка история, в която детето смята, че майката в някои ситуации се държи неправилно като жена.

Ако такава история се случи с майката на момче, той като мъж ще боготвори и ненавижда жените едновременно.

Разбира се такива хора имат и силна страна. Това са хора – лидери, водачи, крале, в тях се крие огромна сила. И те могат да направят своето кралство – било то семейство, бизнес, град или дори цяла страна – щастливо и благополучно или, напротив, нещастно. Всичко зависи от това каква позиция ще избере такъв човек. Той може да заповядва, да раздава съвети и указания, да учи как да се живее – това ще доведе кралството му до упадък. А може в прекия смисъл на думата да стане слуга на народа. Да станеш слуга не означава да станеш роб. Служението - това е да работиш за някой друг, както за себе си, без да очакваш нищо в замяна. Само такова поведение, само такова мислене ще разкрие вашите силни качества.

Но най-важното, което трябва да се направите, за да престанете да бъдете „умник“ – това е да намерите всички видове неискреност към себе си и вашата майка. Разгледайте всяко неизживяно състояние – от страха от загуба на майката (че може да ви изостави, да умре), и завършвайки с някакво дълбоко раздразнение, обида осъждане.

Татяна, участничка в един тренинг, открила че ненавижда майка си и се срамува от нея, затова че е обикновена санитарка без висше образование. Благодарение на силата на тази ненавист и желанието да докаже, че тя няма да бъде като майка си, Татяна направила главозамайваща кариера, член е на съвета на директорите на международна компания. За да привлича внимание, тя си купува само най-хубави неща – огромен дом, в който поръчва само най-добрите строителни материали от цял свят, скъпа кола, ярки украшения. Но личният й живот до неотдавна не бил уреден – докато не намерила в себе си негативно чувство към майка си и не го изразила чрез покаяние.

Колкото повече обичате майка си и едновременно в себе си я осъждате за нещо, толкова по-силно ще бъде чувството за вина. Колкото по-силно е чувството за вина, толкова по-ярко се проявява навикът да спасявате всички, да указвате на всички как да живеят. Но указвайки на другите как да живеят, вие поемате отговорност за съдбата на тези хора. Можете да отговаряте за това само по един начин – вие самият да бъдете за пример как трябва да се живее. Иначе умниченето мигновено ще се отразява върху вашето здраве, на взаимоотношенията ви, на благополучието на децата и т.н.

Когато откриете всички неискрености пред майка си, ще трябва да поискате от нея прошка за това – практиката на покаянието описах подробно в предишния раздел.

И така, има три стъпки, които ще ви помогнат да превърнете навика да умничите в сила, която ще направи вашия живот и живота на вашите близки щастлив:

1. Да практикувате служение на своя „народ“ (семейството, работния колектив, града, страната).
2. Да откриете всички случаи, когато се били неискрени с майка си и да изразите своята неискреност чрез „прости“, да изразите всички позитивни чувства и благодарност.
3. И трето – да се научите да казвате „Не зная“, когато ви питат за нещо, което действително не знаете.

Но какво да правите, ако много силно ви се иска да помогнете или да дадете съвет? И какво да правите, когато просто е невъзможно да не помогнете на близък човек, оказал се в беда?

Попитайте нужна ли е вашата помощ или вашия съвет. Ако кажат „да“ – помагайте, ако кажат „не“... Искреното желание да помогнете се различава от умниченето по това, че ако ви пратят по дяволите, желанието да помогнете няма да изчезне, а умниченето замлъква. Това е такъв критерий: ако са ви пратили по дяволите, но вие мислите как можете да помогнете по друг начин, значи това е искрено желание да помогнете някак си на човека.

Но какво да се прави, ако в беда се е оказал близък човек? Най-често питат за заболяване на близки хора. Не трябва да ги съветвате да гледат лекциите на Дима или да давате някакви препоръки. Какво да правите тогава?

Представете си: детски хирург, по съвместителство – алкохолик, който пие всеки ден и от това ръцете му се тресат. Предстои му да извърши операция на сърцето на малко момиче. Как може да й помогне най-добре? Първо като поеме отговорност за своето здраве и да престане да пие. В резултат, най-малкото ръцете му ще престанат да треперят. Като максимум, нещо в съзнанието му ще се проясни, ще се подобри концентрацията му, може да се усили интуицията му – макар че за всички операции има общ сценарий, във всеки отделен случай е необходимо опиране на чувствата, които ще подскажат как именно да се направи операцията. Нито точенето на скалпела, нито разговорите с това момиче и нейните родители ще помогнат. Трябва да се започне от себе си.

Всеки от нас в някакъв смисъл се явява хирург за другия човек. У всеки от нас има чудодейни, мистични способности да помага на другите. Но те могат да бъдат разкрити в абсолютно спокойно, тихо състояние, в тишина, в която сам Бог ще ни дава инструкции по прилагане на мистичните ни способности. Само в тишина. Затова винаги първото, което трябва да направим, за да помогнем на друг човек е да успокоим вълните в морето на своя егоизъм, да се научим да виждаме ясно своя вътрешен образ.

Как да успокоим вълните? Във всеки конкретен пример у всеки човек ще се намери греда в окото му, с която той не може да бъде полезен на другия човек, в чието око има сламка. Често, когато се опитваме да помогнем на другите, това изглежда така, сякаш човек залят с бензин се опитва да гаси пожар.

Неспокойният човек не може да помогне с нищо. Отделяйки максимално внимание на своите мисли, на своето тяло, поемайки отговорност за думите и постъпките си, ние ще видим как да вредим по-малко, или как да помогнем. Но само в състояние на тишина.

От примера с хирурга е ясно какво трябва да правим, за да помогнем на някой – да престанем да пием, да се подготвим за операцията. Ако човекът краде на работа – да спре да краде. Най-общо, необходимо е на първо място да видим, къде са нашите слаби места, какво можем да поправим в живота си. У тук си спомнете за нашата „матрьошка“, започвайки от първо ниво: какво мога да направя за тялото си? Може би да започна да правя гимнастика, да започна да спортувам, да престана да пия алкохол и да ям вредна храна, да ходя на масаж. Какво мога да направя за най-близките си хора? Какво мога да направя като сътрудник на работа? Какво мога да направя за човека, оказал се до мен точно сега? Например, да задържите вратата отворена пред някого или да отстъпите място в автобуса, да усмихнете се отново.

Ето един ярък пример, случил се по време на един тренинг. Мъж дойде с един единствен въпрос – направили операция на тъщата за премахване на доброкачествен тумор в мозъка, няколко дни лежи в кома, прогнозата не е утешителна. Как може да помогнеш от разстояние на човек, който лежи в кома? Започнахме да търсим кое в тях е общото.

• Ти инат ли си?
• Да.
• А тъщата?
• Също е инат?
• Ой, значи, колко много инат има у двамата. Как може да се помогне? Самият ти да се инатиш по-малко. А има ли при нея нещо такова, че не изпълнява дадена дума? А у тебе?
• И при двамата го има.

Съответно, ако започнеш да премахваш тези общи черти на характера, ще намалиш общото натоварване.

Този разговор се състоя преди обед, той преосмисли някои неща, обеща ми да направи нещо, след обяд му позвънили по телефона и казали, че тъщата е излязла от кома. За една нощ той изписал цяла тетрадка, спомнил си всички ситуации, преразгледал напълно всичко, на следващия ден тъщата започнала да говори по малко.

Защо, когато аз се променям, се променя нещо и у моите близки? Изцелението се случва, когато общото ниво на проблемите, на неискреността в семейството, в рода, стане минимално. А чрез какво то може да стане минимално? В семейството, в рода се появява един у-род. Това не е грозен човек, а този, който стои в началото на новата история на целия род. Този човек е малко по-вменяем от останалите в семейството и казва: „Боже, уморих се да страдам, прости ми, моля те за ...“ В този момент общата сума на проблемите в рода намалява, изведнъж на всички им става по-леко.

Може да се даде такъв образ. Аз и моите близки хора летим на въздушен балон. Колкото е по-малко общото тегло, толкова по-високо ще се издигнем, толкова по-радостен ще бъде нашият полет. Какво мога аз лично да направя за намаляване на общото тегло? Да изхвърля целият баласт – дълговете пред близките хора, своята неискреност, някакви недобри постъпки, остарели методи на поведение.

Или представете си, че е потънала лодка. Или една стая е останала херметически затворена, в нея има шест човека. Въздухът е общ за всички. Ако започна да дишам егоистично – много често, повърхностно, въздухът ще свърши бързо. За какво е нужен толкова кислород? За да поддържам моя страх, моите мисъл-образи. Условно казано аз изгарям кислорода напразно за поддържане на моите страхове. Но ако осъзнато намаля честотата на дишането, тогава намалява количеството на кортизола – хормонът на страха, намалява потреблението на кислород от тялото. Условно казано, в една стая шест човека могат да дишат 12 часа при нормално дишане, а може всичкият въздух да се „издиша“ егоистично за един час. Как мога да помогна на шестимата? Да превключа от своите проблеми, които в дадения момент са несъществени, към текущия момент.

Енергията на успеха също е една за всички. И аз мога както да я изхарча с глупостта си, така и да я умножа, но, отново пропускайки я през себе си. Принципът е много прост: колкото повече се държа в системата като егоист, толкова повече ще пострада системата. Колкото повече мисля за системата и за това какво мога да направя за нея, толкова повече моето егоистично възприятие става алтруистично, мащабно, толкова по-малка е вредата от мен и по-голяма ползата за цялата система.

Затова, колкото и парадоксално да звучи това, ако искате да помогнете на своите близки, съсредоточете се максимално върху своята отговорност, върху ролята която сте длъжни да играете във всеки конкретен момент от своя живот, какво можете да направите за хората около вас точно сега и в този момент.

Навикът да се доказва всичко на всички, или „Магарето и моркова“

Ако навикът да се умничи се формира само в детството и само като реакция към майката, навикът да се доказва всичко на всички може да се появи практически във всяка възраст и в резултат на реакция към любим и значим човек, на който сте започнали да доказвате нещо.

Съществуват три сценария, по които се създава този навик.

В първия случай значим за вас човек казва думи, които пораждат вътрешен протест и желание за доказване на обратното. Това може да бъде майката или бащата, които казват: „Нищо няма да постигнеш в живота, ще пасеш кравите!“, „С твоя мозък никъде няма да постъпиш!“, „На кого си нужна с такъв характер? Никога няма да се омъжиш“, „Като пораснеш, ще станеш като баща си!“. В отговор се появява обида или страх и човекът започва да доказва, че не е такъв и това с него няма да се случи. Момичето на което са предричали, че ще остане сама, се омъжва само за да докаже – понякога няколко пъти. Мъжът става категоричен борец срещу алкохолизма и т.н.

Във втория сценарий ви сравняват с друг човек: „Ето Миша на съседите вече печели сам и на родителите си помага, а ти нищо не умееш!“, „Виж, Катя се омъжи толкова успешно, в Италия замина, три деца роди, имат къща край брега на морето“. Обидно ли е когато близък и скъп човек сравнява така с някого? Разбира се, че е обидно. И отново – ако обидата не се изрази навреме, се появява остро желание да докажеш, че ти не си по-лош от Миша, Катя и другите персонажи.

Накрая има и трети сценарий. Когато не ви принизяват, не ви сравняват, а, обратно, възвишават ви. „Ти си ни много умен и винаги и във всичко постигаш успех!“ И се ражда страх – да не оправдаеш очакванията, да не съответстваш. И човекът се старае със всички сили да бъде добър във всичко – дори там, където не  му е нужно.

Ще дам такъв пример. Пред очите на човек се появява картина, която трябва да реализира в своя живот – да сбъдне приказката. Да се омъжи, да построи жилище, да спечели милиард, да стане бог по фитнес, да напише десет книги, да роди пет деца – на тази картина е нарисувано това, което е необходимо за доказателство на този, първия „програмист“. Човекът си слага невидими наочници и тича, държейки своята картина пред очите си, без да забелязва нищо наоколо. Постепенно в картината се появяват все нови и нови детайли: трябва да докажеш на учителката, че можеш да учиш само за „шестици“, трябва да докажеш на началника си, че можеш да работиш по 20 часа в денонощието, трябва да докажеш на мъжа си, че си най-добрата в кухнята и в леглото и т.н.

Тази гонитба няма край. Ние приличаме на магаре, пред което сме закачили морков и то бяга към него, без да забелязва нищо около себе си. Човекът е толкова фокусиран върху своята картина, че взаимодействието с хората, ситуациите около него става на пълен автопилот – на практика той губи връзка със своите сетива, с настоящия момент. Тази картинка е недостижима, защото е невъзможно да доказваш нещо на целия свят и дори на един човек от миналото.

Това е най-разрушителният навик. Каквото и да постигне човек, способен да вижда целта си и да върви към нея, всичко ще бъде разрушено. Защото само много силни, болезнени събития – както на ниво тяло, така и на ниво социум – могат да го върнат към реалността.

Това са счупвания и други травми, нещастни случаи, аварии, огромни дългове и банкрутиране. От заболяванията  - на първо място са онкологичните, на сърдечно-съдовата система. В някои езотерични източници срещнах информация, че получаваме до 26 предупреждения в различни форми, преди да се случи нещо сериозно. Но практически е невъзможно да се достигне до такъв упорит човек.

Случвало ли ви се е да се събудите от някакво преживяване по време на сън? Какво е то обикновено? Нещо негативно – кошмар. За да се „събудим“, да се върнем от илюзорното си състояние в реалността също е необходим такова сътресение.

За съжаление, на 999 човека от 1000 е необходима някаква катастрофа, за да събудят, да пренесат фокуса на вниманието си от някаква псевдоцел, с желание да докажат нещо, към това, което се случва в момента. И често – не една катастрофа, а цяла поредица.

На тренингите понякога има участници, които разказват, че  си спомнят само от момента, когато някой от родителите е започвал да ги бие!

До този момент нямат никакви спомени, те са били изцяло в себе си, изключени от външните събития.

Още една отличителна черта на такива хора: те винаги знаят, кое е правилно, как трябва да бъдат нещата. „Моят прадядо копаеше, баща му копаеше и аз ще копая“ – „Но за това вече има съвременни багери“ - „Моят прадядо копаеше, баща му копаеше и аз ще копая“. Те са уверени, че тяхната гледна точка е единствено вярната. Такива хора е лесно да се разпознаят по време на диалог, защото на всяко изречение те отговарят: „Всичко това е ясно, но...“, „Аз съм съгласен с вас, разбира се, но...“ и излагат своята гледна точка, която е непоклатима и не се подлага на съмнения.

Когато общувах с пациенти на онкологични центрове, бях поразен от това, че дори стоейки с единия крак в гроба, те не бяха готови да признаят своята неправота пред някого. Дори на тренингите понякога чувам: „По добре да умра, отколкото да поискам прошка от него!“

В хармонично състояние тази способност – да си поставяш цел и да вървиш уверено към нея – трябва да се прилага в работата, в бизнеса и да се изключва при общуването с роднините и приятелите. Как да постигнем това? Как да направим тази черта на характера си свой съюзник, а не враг?

Вземате вече познатите ви лист хартия и писалка и си спомняте ситуациите, в които са ви казвали подобни фрази, включили навика и желанието ви да доказвате нещо и след това в една или друга форма общувате с хората, които са казали това. Отначало искаме прошка за обидата или страха, които тогава са се появили и които не сте изразили, а след това благодарите. За какво благодарите? Ами просто затова, че благодарение на тези хора вие сте придобили такова качества като целеустременост.

Често нашите близки играят незавидна роля – налага им се да влизат в конфликт с нас, за да ни подбудят към действие. Мнозина „излитат“ от родителското гнездо, учат се да печелят самостоятелно пари, добиват социален статус само благодарение на конфликта с родителите си – пътят е започнал с желанието да докажат нещо. Единствено благодарение на хората, които са ни казали обидни неща или обратно, са ни хвалили и дори сравнявали с някого, у нас се е формирал гръбнак, пуснали са ни в космоса. А ние не сме им благодарили.

При нас на лекции идва Екатерина, тя се преместила в Москва от Челябинск. Родителите и са състоятелни хора и й осигуряват достойно ниво на живот, но при това не забравят да й повтарят, че е мързелана и безделница. Собствено, тя наистина била такава – от нищо не се интересувала, шляела се безцелно из града, губела си времето по партита.

Но поради желанието си да покаже, че не безделница, Катя отишла да учи в Москва, завършила журналистически факултет, започнала да работи като кореспондент, заедно с това написала и издала своята първа (към този момент) книга, омъжила се успешно, станала организатор на тематични литературни вечери и не планира да спира до тук. И едва съвсем скоро Катя си признала, че ако родителите й не са я предизвиквали, тя никога не би си вдигнала задника от дивана в Челябинск и да започне да се развива. След това Катя позвънила на майка си и на баща си и им изказала своята благодарност и у нея се появили нови идеи как да развива своите проекти.

Когато ни говорят обидни неща, в отговор се изработват много силни чувства – обида, раздразнение, гняв. И те действително стават гориво, което ни дава сили за постигане на целта. Но, за да не се превърнем в брониран влак, които лети към нищото, помитайки всичко по пътя си, за да премахнем псевдоцелите си (да докажем нещо на някого) и намерим своята истинска цел, е необходимо да изкажем благодарност.

И обърнете внимание, че практически животът на всеки много успешен и известен човек е започвал не съвсем приятно. И именно на неблагоприятните обстоятелства, които са му послужили като трамплин, са го извели на върха.

Навикът да бъдем неискрени, или „Благословение/проклятие на рода“

Съществуват два Вселенски закона. Първият говори за включване към женските енергии на рода: „Моето искрено изказване на чувствата (изживяване на чувствата) към майка ми, тъща ми, свекървата, мащехата, дъщерята, жена ми и бившата ми жена, баба, леля, сестра, племенница (към всички жени-роднини), а също към приятелката и бившата приятелка отговарят за моя личен живот и здраве, а също за личния живот и здравето на моите деца“.

Вторият – за включване към мъжките енергии: „Моето уважително отношение към баща ми, вторият ми баща, брата, сина, дядото, мъжа, бившият мъж и гаджето, зетя (към всички мъже роднини), а също към началника, колегите и подчинените (дори ако са жени), към приятеля, учителя, бизнес-партньора, президента на моята страна отговарят за моето материално благополучие, израстване в кариерата, социалния статус, способността да си поставям и постигам цели, всички сделки с недвижимо имущество и ценни книжа, за отношения към документи, за всички видове пътешествия и преселвания, за липсата на страх, за духовния ръст, интуицията, творчеството и разбирането на своето предназначение“.

Опитайте да си представите своя род. За да се появите на света, са се съединили двама души, зад всеки от тях стоят още двама. Преди няколко десетки поколения това са били милиони хора, вие можете да бъдете включени към невероятна мощ, към огромната сила на своя род.

Роднините и близките ни хора са физическият носител на Твореца. Още от детството си ние се учим да комуникираме с тях чрез понятни и привични за нас образи - майка, татко, след това се появяват приятели, колеги, съпруги и след това нашите собствени деца. Колкото по-искрено и уважително се отнасяме към тях, толкова повече ни се начислява на сметката – във вид на здраве, щастие в личния живот, успех в кариерата, разбиране на своето място в този живот и т.н. И обратно, навикът да бъдем неискрени и да показваме неуважение към тези хора води до появата на проблеми във всички сфери на живота.

Искам да ви обърна внимание, че ако сте жена, вие също трябва да бъдете искрена със себе си, да не предавате своите чувства.

Как можете да предадете себе си? Ето аз ви казвам: „Ела ми на гости, ще пием чай“. И вие, основавайки се на чувството на симпатия и доверие, се съгласявате. Но после аз добавям: „Само че утре жена ми ще се върне от нощна смяна към 10 часа, затова ти трябва да си тръгнеш до 9 часа, става ли?“ Какво ще почувствате? Неприязън, унижение. Ако след това все пак тръгнете с мен, вие сте предали себе си.

Често се случва още в началото на отношенията с мъжа жената да чувства, че трябва да бяга, че това съвсем не е нейният човек, но тя преглъща собствените си чувства, убеждава себе си, че е необходимо отношенията да продължат – поради страх от самота, защото много иска да се омъжи, защото обществото я притиска, защото е време. Или жената е прочела много книги и изслушала много лекции по въпроса как трябва да се държи с мъжа – че трябва да го хвали и да му благодари, да говори с тих и спокоен глас. И така и прави, въпреки че вътрешно може да се появи и раздразнение, и гняв, и обида. Кого предава тя? С кого е неискрена? Преди всичко със самата себе си като жена.

Какво да се прави в такива случаи? Може да пишете писма и да искате прошка от себе си. От себе си като тяло – за това, че не сте се грижили за себе си, че не сте си позволявала да почивате, че сте спали с човек, когото не обичате. От себе си като жена – за това, че сте предавала собствените си чувства. Когато имат проблеми в такива сфери, като здраве, личен живот или благополучие на децата, жените трябва първо да огледат себе си, след това останалите близки жени, а мъжете – на жената, която е най-близка от всичко, жената или майката.

Също така, ако ти,читателю си мъж, то във втория закон се отчита уважителното отношение към самия себе си. Всеки път, когато мъжът си обещае нещо и не го прави – той предава себе си. Направил си обширен списък от неща за правене, а вместо това си седнал на дивана пред телевизора – предаваш себе си. Направил си режим за деня и храненето, не си го изпълнил – проявил си неуважително отношение към себе си. Обещал си да свършиш някаква работа на някого и не си направил – първо си предал себе си и второ – този на когото си обещал.

Съответно, ако възникнат и проблеми с парите или не можете да се издигнете в кариерата, изобщо имате трудности с разбирането с какво да се занимавате, значи трябва да търсите с кого от мъжете имате недоизказани неща. И чрез вече познатата ви практика на покаянието да върнете старите дългове и да не трупате нови.

Отделно обръщам внимание върху това, че жените, които изпълняват мъжки функции, в тази система условно се смятат за мъже, тъй като работят с мъжки енергии.

По време на тренинг се изказват толкова възмущения по повод уважителното отношение към президента, затова пояснявам – това не означава, че сте длъжни да си изказвате в негова подкрепа или да отдавате почести на портрета му и т.н. Това означава само едно, че не заслужава да го осъждате или да говорите нелицеприятни неща свързани с него. По-добре да се придържате към позицията, че има недостъпни за нашето разбиране причини, поради които той се е оказал на този висок пост – а това е такава отговорност и такива енергии, че човек, който не е готов за тях просто ще умре за много кратко време.

Но в моята практика има интересен пример за президента. С мой приятел-бизнесмен се договорихме, че той ще постави снимка на президента на своята страна (той не е от Русия) в смартфона си за половин година. За тази половин година доходът му се увеличи 10 пъти. Има над какво да се помисли.

По принцип, навикът да бъдем неискрени с хората около нас нарушава главният закон на нашия свят – да бъдем искрени и да живеем с открито сърце. Изпълнението на този закон е гаранция, че ще изживеете своя живот с минимум препятствия и негативни неща. Безусловно, има неизбежност, с която ще се сблъска всеки от нас: например остаряването и смъртта, напускането на този свят от близки хора. Но като цяло житейският път ще бъде хармоничен и радостен.

Отворено сърце – това е постоянно състояние, при което чувстваш съпричастност към всички процеси във Вселената, към всички хора, при което постъпваш с другите хора така, както искаш те да постъпват с теб.

Такова състояние е достъпно само за хора, при които няма разминаване между това, което чувстват и това, което говорят, между това, което мислят и това, което правят. Те са способни да различават своите чувства и преживявания във всеки момент, да постъпват в съответствие с това и да споделят своите състояния.

Това състояние може още да се нарече абсолютна искреност или с популярния сега израз „тук и сега“.

Няма  нищо лошо в това да се обидите на някого или да се раздразните. „Лошото“ започва когато не се асоциираме с раздразнението, обидата, злобата или дори с благодарността и уважението към някого. И започваме да играем играта „това не съм аз“. Вместо да изразим това, което чувстваме в момента, ние започваме да предъвкваме своите чувства и това е началото на повечето проблеми.

Така че да живееш по сърце – това означава в дадения момент да пребиваваш в своето състояние, в своите чувства. В детските години са ни учили да бъдем някакви непонятно добри, а за кого и как – това никой не знае. Ние сме свикнали пред който и да е, постоянно да играем, да не изразяваме своите чувства, това което действително чувстваме вътре в себе си.

Първата стъпка е действително да започнете да изразявате всичко, което чувствате, да го изговаряте. Такъв човек след това започва не просто да казва някакви думи,  а действително да разбира тези състояния, да ги преживява, „да предъвква“ всеки момент от живота си, всяка секунда. Понякога той се хваща, че от сутрин до вечер преживява например обида, само обида – и тогава в него се задейства естествен механизъм за избавяне от тази обида. Човек по своята същност е божествена структура и осъзнава, че работата не е в това постоянно да изживяваш злоба или обида, осъзнава, че прави нещо не както трябва. От този момент започва неговата еволюция.

Когато предлагам да започнете да изразявате това, което чувствате в дадения момент, често чувам например такова възражение: „Ако започна да изразявам обидата, гнева, раздразнението, които са в мен, всички ще избягат от мен!“ Да, това наистина е така. В първия момент, когато човек започне да изразява всичко, което чувства, например, обида-обида-обида, то много хора ще му обърнат гръб. Само че това ще бъдат хората, които не са му били нужни. На втория етап човекът осъзнава, че обидата е инструмент, който също е необходим за нещо.

Обидата може да стане добър начален тласък за постигане на някаква цел. Ако човек казва, че не се обижда, той не стимулира себе си за развитие и съответно не постига нищо. Аз видях дланите и общувах с няколко хиляди здрави и успешни хора и установих интересна закономерност – те живеят по сърце. Ако се обиждат, те правят това много искрено, дори могат да те ударят. И именно при такива хора времето от възникване на желанието до неговото изпълнение е много кратко. Това се нарича преживяване на момента „тук и сега“, за който говорят и пишат много хора.

Ние просто сме свикнали да делим всички чувства на позитивни и негативни. И смятаме, че изразяването на позитивни чувства е добро, а на негативни – лошо. Но на практика ние наричаме позитивни тези чувства, които ни теглят към целта, те са като магнит – съкращават времето между теб и желаното. А негативните чувства – при условие, че ги изживяваме и изразяваме – са тласък, който подтиква към целта. Така че искреният човек непрекъснато е притеглян и подбутван.

Но когато престанем да изразяваме негативните си чувства, точно в такава степен губим способността си да изразяваме истински позитивните си чувства. И тогава пътят между мен и това, което желая става значително по-дълъг. Така че, ако желанията ви не се изпълняват, трябва да се запитате: какво чувствам, къде се самозалъгвам, пред кого се представям за добър?

Най-общо казано, главното, което се опитвам да кажа в тази книга, е това, че можем да не боледуваме, можем да живеем в достатък, да имаме хармонични отношения, ако изживяваме всичко, на 100%, това което ни се случва.

Така че ако запомните най-важната дума – искреност, тогава мога да смятам, че целта ми е постигната.

Навикът да бъдем невнимателни

Практически ние можем да решим всички свои проблеми тук и сега чрез отношенията, които изграждаме с хората, с които сме непрекъснато заедно. Но трябва да бъдем много внимателни – да умеем да се концентрираме върху това, което се случва с нас в режим на реално време. По време на тренингите и лекциите често наблюдавам как някой задава въпрос и дори не може да изслуша отговора до края – той или се опитва да зададе следващ въпрос или мислите му го отнасят много надалеч. Втора често срещана ситуация: някой участник в тренинга задава въпрос и получава подробен отговор, след това вдига ръка друг участник и... задава същия въпрос!

Смята се, че способността на човека да възприема каквото и да е количество големи пакети от информация е намаляла, заради това, че информацията стана твърде много и мозъкът не успява да я преработва. По мои наблюдения, нашата система за филтрация притежава свръхспособност за отсяване на всичко от външния свят, което не е нужно. Работата е в друго – човекът е толкова погълнат от необходимостта да доказва и да прави нещо за онези, на които не е отдал дълговете, че в главата му постоянно звучи хор от гласовете на тези хора – майка, баща, брат, сестра, приятели, учители, колегите и началника и т.н.

Аз имам отделна лекция, посветена на темата, как тези гласове се „заселват“ в нашата глава. Ако трябва да се каже кратко, ние вече говорихме за това, че ако сме неискрени пред някой човек, тогава се ражда чувство за вина, а то, на свой ред, ражда в нас потребност да доказваме нещо на този човек. Колкото повече са хората, толкова повече са дълговете; колкото повече са дълговете, толкова по многоброен е хорът, с който общуваме в главата си.

Когато участниците в нашите лекции и тренинги започват да практикуват покаяние, един от първите ефекти е появяването на тишина в главата. Тогава се появява способността да се концентрираме в момента тук и сега, да изживяваме живота в цялата му пълнота.

Когато станете внимателен човек и започнете да виждате тези, които са до вас и да чувате това, което те се опитват да ви кажат, ще разберете, че всеки проблем идва при вас с вече готово решение. И също, както в залите, където се провеждат нашите срещи, изходът обикновено се намира там, където е входът.

Потвърждение на моите думи за внимателността е това, че в отзивите често пишат нещо от рода на: „Помолих за прошка родителите си, а след това изведнъж осъзнах: Дима, всичко което ти сега се опитваш да ни кажеш на лекциите, баща ми ми го е казвал неведнъж, но аз не съм го слушала!“ Така че това е още един положителен ефект от практиката на покаянието: колкото по-малко дългове имате, толкова по-големи ще бъдат вниманието и способността ви да изживявате живота си на 100%.

Има понятие фрактал – повторение на цялото в неговите части, в детайлите. В практиката си на хиромант видях, че всеки проблем възникнал преди 10-20-30 години или вчера, като в стая с огледала, се отразява в това, което се случва сега. Ако разглеждаме хората около нас като огледала, всеки проблем може да се реши чрез тях в сегашния момент. За тази цел е необходимо само едно нещо – същото това внимание.

Това може да се разбира в буквален смисъл – например хората, които седят до нас в метрото. Но тогава е необходимо да се зададе въпроса: „С какво мога да бъда полезен на тези хора още сега?“ или „В какво съм неискрен с тях в момента?“. До мен може да стои бременна жена, а аз да се правя на заспал и упорито не забелязвам, че трябва да освободя място на някого.

Има и косвена трактовка: необходимо е максимално да проследим най-активните комуникации през днешния ден, да видим кои са хората, които активно или пасивно оказват влияние върху нашия живот. Това може да бъде жената, приятел, приятелка, може да бъде учителя, детето... Във всеки случай аз не съм виждал хора-единаци, които живеят в гората и изобщо не общуват с никого. Необходимо е да се намерят най-устойчивите  връзка в днешния ден, хората, които влияят на нашия живот и да преразгледаме своето отношение към тях. Ключ към решаването на проблема е въпросът: „Каква е моята роля пред този човек?“ Приятел, син, приятелка, жена... И да си отговорите честно, къде лъжете себе си чрез този човек, къде проявявам лицемерие, къде съм нечестен.

Тази концепция е толкова проста, че за съжаление много рядко се разбира. Колкото по-просто – толкова по-сложно. Затова съществува психологията – наука, която усложнява простите неща и търси отговори във вчерашния ден. И езотерика – наука, която търси отговори във вчерашния ден. Тези две науки сега са много търсени по простата причина, че са малко онези, които играят своята роля в настоящия момент.

Всички сме имали ситуации, когато благодарение на вниманието към човека, който се е оказал до нас, сме решили нещо в своя живот. Например появил се е у човека проблем, за който не може да разкаже на никого, носи товар в душата си. Но сяда във влака, попада на случаен пътник, разказва му всичко, а той мълчаливо го изслушва. И става чудо – дори може да е излекуване от някакво заболяване. Човекът просто се е облекчил – като на изповед, станало е покаяние. Той действително е бил себе си, макар и за секунда, и в тази секунда най-близък за него е бил непознат човек, на когото се е разкрил така, както на никой в живота си дотогава.

Ще разкажа една история. Една жена боледувала от астма в продължение на 20 години, работата стигнала до инжекции – инхалаторът вече не помагал. Заедно със своя позната тя тръгнала за някакъв манастир, да се поклони на мощи. По пътя тя разкрила душата си на тази позната и в този момент станало пълно изцеление – оттогава вече много години тя няма астма. Единственият близък човек за нея се оказала приятелката по паломничество. Но жената свързала изцелението с пътуването до манастира, а не с приятелката си.

Когато по-късно й поставили диагноза за друго заболяване, тя отново тръгнала за същия манастир. Мислела, че като се докосне до мощите и ще стане чудо. Но не, изцелението не се случило, защото не е гробът този, който лекува, а живият човек, неговата откритост. Нужни са уши, които да те изслушат, очи, които да видят твоите страдания, и чувства, за се почувстват тези страдания.

Има прост (и поради това сложен) начин за удържане на вниманието тук и сега – да правиш нещо за някого. В този момент започваш да не мислиш за себе си и своите проблеми, а се концентрираш върху някого. Независимо дали правиш нещо за страната, за съседа на етажа или за семейството си, работата те концентрира върху самия процес. Защото ако не се концентрираш, например когато забиваш гвоздей, със 100% сигурност чукът ще ти сплеска палеца. Каквото и да правиш, прави го с пълно отдаване, максимално честно. „Служението на хората е служение на самия Бог“. А Бог знае на кого и какво дължим, къде лъжем и как да ни изведе оттам, от нашата черна кутия, от кутията на Пандора, как максимално да облагороди нашия живот.

 Превод Т. Темелков