Лечението на СНМ[1]

Откъс от книгата на д-р Джон Сарно „Избави се от болките в гърба“

Ранна история

Аз разработвах моя метод за лечение на СНМ през последните седемнадесет години в отговор на една отчетлива диагностична концепция, а именно че болковите синдроми са резултатът от вза­имодействието между ума и тялото. Когато тази идея започна да ме осенява, автоматичната ми реакция бе да обяснявам на пациента какво мисля, че става. Съще­временно предписвах на всеки физиотерапия, както ви­наги го бях правил. Обосновката беше, че няма да му навреди и тъй като смятах, че кислородният недостиг (дълг) е отговорен за симптомите, тя може реално да му бъде от полза, доколкото всички методики, които пред­писвах, повишаваха местното кръвообращение.

С течение на времето се появи нещо интересно. От­крих, че повечето от пациентите, които имаха подобре­ние, бяха онези, които възприемаха идеята, че тяхната болка е резултатът от емоционални фактори. Някои от тези, които имаха подобрение, останаха скептични към диагнозата, но се повлияха добре от физиотерапията. Очевидно беше също, че някои физиотерапевти имат по-голям успех от други. Въз основа на тези наблюде­ния, бяха направени два терапевтични извода:

1.            Най-важният фактор при оздравяването е, че паци­ентът трябва да осъзнава какво става с него; с други думи, че доставяната информация е „пеницилинът" за това заболяване.

2.            Някои пациенти ще реагират на физиотерапия и(или физиотерапевта с плацебо реакция. Както казахме по-рано, плацебо реакцията е нещо добро, но ефек­тът от нея обикновено е временен. Нашата цел е да постигнем пълно и трайно излекуване.

Ефективността на плацебо реакцията е лесно раз­бираема, но аз бях озадачен от очевидната значимост на това пациентът да бъде информира какво става. Става дума за лечение чрез знание, а това изглеждаше напълно безсмислено. Аз бях доволен обаче от негова­та ефективност, а пък и процентът на успешно излеку­ваните от мен беше осезаемо по-висок. В допълнение имах чувството накрая, че знам какво става въпреки неспособността ми да обясня всички детайли. Това не беше твърде неочакван резултат, защото в крайна смет­ка си имаме работа с мозъчен процес, а е добре извест­но колко малко знаем за това как работи мозъкът.

По това време работех в тясно сътрудничество с група талантливи физиотерапевти, които научиха всич­ко за СНМ и съчетаха своето физикална терапия с об­съждане на психологическите фактори, които участват в процеса. Те функционираха като сурогати за мен и за физиотерапевтите. Решението по-късно да се спре из­ползването на физиотерапия беше болезнено, защото толкова харесвах работата на тези отдадени на работа­та си професионалисти.

Също през тези ранни години влязох в тесни работ­ни отношения с малка група психолози от персонала на Института по рехабилитационна медицина „Хауард А. Ръск“, едно сътрудничество, което продължава и до днес. От тях научих много за психологията и те игра­ха важна роля в лечението на тези пациенти, които се нуждаеха от психотерапия, за да се почувстват по-добре. Всъщност ние действаме като екип.

През 1979 г., може би по-късно, отколкото трябва­ше,^ започнах да събирам групи от пациенти за нещо, което може да се нарече лекции-дискусии. С всяка из­минала година ставаше все по-очевидно, че образова­нето на пациента относно СНМ е решителният тера­певтичен фактор. От време на време срещах пациент, който доста време е бил подложен на психоанализа или психотерапия, но въпреки това имаше болков синдром. Затова беше ясно, че психологическото прозрение не е достатъчно за предпазване от СНМ. Докато пациенти­те не научеха фактите за СНМ, болката не отминаваше. Започвайки с четири едночасови лекции, ние минахме към две двучасови сесии, първата от които беше посве­тена на физиологията и диагнозата на СНМ, а втората на психологията на СНМ и неговото лечение. Причи­ната за лекциите беше ясна - ако информацията беше толкова важна за оздравяването на пациентите, тогава те трябваше да бъдат образовани относно СНМ. По­точно, беше крайно необходимо пациентите да знаят точно какво те нямат (всички структурни диагнози) и какво имат (СНМ). От строго физическа гледна точка СНМ е безвреден; следователно няма за какво да се безпокоим относно тялото си. Всички забрани и пре­дупреждения са безполезни. Всъщност те в действителност допринасят за проблема като създават страх там, където не е подходящо.

СЪВРЕМЕННИ ЛЕЧЕБ­НИ КОНЦЕПЦИИ

Ако целта на болката е да съсре­доточи вниманието ви върху тялото, а чрез тези лекции пациентът може да бъде убеден да пренебрегне телесни­те симптоми и да мисли вместо това за психологически неща, дали правим болковия синдром безполезен?

Прилича малко на повдигане на булото при тайна операция. Докато човек не осъзнава, че болката служи като средство за отвличане на вниманието, тя ще про­дължи да го прави, необезпокоявана. Но в момента, когато разбирането проникне в съзнанието (и то трябва да проникне, защото простата интелектуална преценка на процеса не е достатъчна), тогава измамата повече не работи; болката спира, защото повече няма потребност от нея. И именно информацията свършва тази работа.

Илюстрацията на страница 108 трябва да проясни идеята. Неприемливите емоции, описани в главата за психологията, се пораждат в мозъка, органът на ума, затова стрелката сочи надясно. Право отгоре е пред­ставен съзнаващият ум, или това, което може да се на­рече „окото на ума“. За да се предпази съзнаващият ум от осъзнаване на неприятните емоции, те са потиска­ни, т.е. държани в несъзнаваното. Трябва да има нещо в ума, което се страхува, че те не ще останат потиснати, че ще се опитат да стигнат до съзнанието, затова той решава, че му е необходим някакъв защитен механизъм, а казано на езика на психологията защита е всяко нещо, което ще отвлича съзнаващия ум („окото на ума“) от това, което е потиснато. Така мозъкът създава СНМ - стрелката наляво. Сега човекът трябва да обърне вни­мание на всички разнообразни прояви на СНМ и може да избегне неудоволствието да преживее лошите чувст­ва, изобразени вдясно.

Тази илюстрация е особено полезна, за да се разбе­ре защо човек преодолява СНМ чрез познание за него. Ако мога да убедя съзнаващия ум, че СНМ не е серио­зен и не заслужава внимание, а още по-добре, че той е явление без стойност, една шарада, и че вместо да се страхува, човек трябва да му се надсмива, че повечето от структурните диагнози не са валидни и че единстве­ното нещо, достойно за внимание, са потиснатите чув­ства, какво се постига? Ние ще направим СНМ безпо­лезен; той повече няма да има способността да отвлича вниманието на съзнаващия ум; защитата е претърпяла провал (булото е повдигнато, маскировката е премахна­та), което означава, че болката престава.

Ако всичко това звучи като научна фантастика или подобно на приказките на братя Грим, може само да се каже, че то работи и е работило при няколко хиляди души през последните седемнадесет години.

Ето една впечатляваща история, за да илюстрираме тази идея. Една жена, която живееше извън града, мина през програмата и имаше добър резултат. В рамките на няколко седмици след лекциите болката й отшумя и тя възобнови всичките си стари дейности, включително тенис и бягане. Един ден, около девет месеца след за­вършване на програмата, тя развила болка на ново мяс­то (външната страна на единия ханш), докато тичала. По-късно тя ми разказа подробности за епизода.

Как СНМ отвлича вниманието от емоционал­ното и го насочва към физическото.

Пациентката посетила своя местен лекар, който й казал, че има бурсит в хълбока и я подложил на рент­генови изследвания, инжекции и лекарства. Докато го­вореше по телефона с мен тя призна, че имала много болки - от три седмици - и че аз съм бил прав да я мъм­ря, задето следва режима на нейния лекар. След разго­вора с мен, според нейния разказ, тя стояла няколко минути в размисъл и побесняла - разгневила се на себе си и особено на своя мозък, че й е изиграл този номер — и завършила с разговор със своя мозък. В рамките на две минути болката изчезнала напълно и не се върнала. Учудена от подобно бързо изчезване, жената започна­ла да тича отново, концентрирайки се върху реалния проблем, несъзнателната тревожност да не се нарани по време на тренировка.

Поуката от тази история е, че информацията е била решаващият фактор и че тя сработва толкова бързо, защото жената вече е била минала през нашата програма и е усвоила (което означава, че ги е приела на едно по- дълбоко равнище) идеите за СНМ. Болката не би изчез­нала внезапно, ако тя вече не знаеше за СНМ. Но тъй като знаеше, понеже беше минала през лекционната програма, в момента, в който тя осъзнава, че болката в хълбока е друга проява на СНМ, страданието изчез­ва, защото не може повече успешно да задържа нейното внимание като едно законно физическо заболяване и не може да я отвлича от света на емоциите й.

Но тогава вие можете да запитате: „Защо изобщо е имало повторение на болката?“

Присъствието на болка в СНМ винаги означава присъствие на потиснати лоши чувства, като гняв и тревожност.

„Предполага се обаче, че вашата програма предот­вратява случването на подобни неща; какво се е случи­ло тук?“

Фактът, че тази дама е развила болка на ново място ни казва, че нейният мозък все пак се е опитал да изпол­зва СНМ, за да прикрие потиснати чувства. Аз обсъдих това с нея и тя се съгласи, че ако това се повтори отно­во, може би ще бъде разумно да се насочи към психотерапия (Вж. с. 121 за обсъждане на това, кой се нуждае от психотерапия и кой не).

Макар тази тема да беше вече разгледана в главата за психологията, няма да бъде погрешно да повторим, че в ума съществуват сили на очевидно противополож­ни мнения относно това каква да бъде крайната съдба на тези потиснати емоции. Би трябвало да има една сила (не мога да намеря по-добра дума), която да се опит­ва да придвижи тези емоции към съзнанието, въпреки неприятното им съдържание. Ако те са подсъзнателни и са обречени да останат такива, не би имало необхо­димост от отвличащи вниманието процеси като СНМ. Съществуването на СНМ подсказва, че има нещо, кое­то се опитва да извади тези лоши чувства наяве. Това може да бъде наречено кръгово разсъждаване, само дето съществуват добре документирани данни в пси­хологическата литература, че хората показват широк диапазон от поведения, които са предназначени да им позволят да избегнат неприятните или болезнени емо­ционални преживявания. Класически пример е микробофобията. Човек е обсебен от мисълта за микробите и си мие ръцете по сто пъти на ден. (Някой може да нарече това натрапчива невроза, но именно страхът от микроби предизвиква натрапчивото миене на ръцете). Алогичното поведение от този род отдавна е било при­знато за вид заместител или отстраняване на силни, не­съзнателни чувства, с които човек не може да се справи, оттук и обсебването от мисълта за микробите.

СНМ служи за същата цел като държи вниманието съсредоточено върху тялото, както правят множество други физически заболявания като главоболие от на­прежение, мигрена, сенна хрема, екзема и сърцебиене, да споменем само няколко.

ЛЕЧЕБНИ СТРАТЕГИИ

Лечебната програма се крепи на два стълба:

1.            Придобиването на познание, на вникване в приро­дата на заболяването.

2.            Способността да се действа въз основа на това поз­нание и така да се промени поведението на мозъ­ка.

Мислете психологически

Човек трябва да научи всичко за СНМ, какво действително причинява болката и коя част от мозъка е отговорна за нея - всички тези неща бяха разгледани в главите за физиологията и проявите на СНМ. След това се разглежда психологията на забо­ляването, фактът, че всички ние сме склонни да гене­рираме гняв и тревожност в нашата култура, както и че онези от нас, които са в най-голяма степен перфекционисти и се затрудняват да сдържат импулсите си, гене­рират най-голямо количество подобни чувства. И това, което човек трябва да направи след като узнае тези неща, е да придобие навика да „мисли психологически“ вместо физически. С други думи, аз предлагам на па­циентите си, когато те открият, че са осъзнали болката, съзнателно и енергично да пренесат вниманието си към нещо психологично, примерно за какво се тревожат, ня­какъв семеен или финансов проблем, нещо, което пери­одично ги дразни, изобщо каквото и да е в психическата област, защото така се изпраща послание към мозъка, че те повече не са заблуждавани от болката. Когато това послание достигне дълбините на мозъка, подсъзнание­то, болката престава.

Стигаме до един важен момент. Разбира се, че всеки иска болката му да изчезне незабавно. Пациенти често казват, „Добре, аз разбрах много ясно каквото ми казах­те - защо болката не спира“?

Последните стихове от едно стихотворение на Една Ст. Винсънт Милей илюстрират причината болката да не изчезва бързо:

О горко ми, че сърцето бавно учи и разбира онуй, що бързият ум на всяка крачка съзира.

Ако заместим „сърце“ с „подсъзнателен ум“, идеята ще се изясни. Съзнаващият ум е бърз; той може да схва­ща и приема нещата мигновено. Подсъзнателният е ба­вен, отмерен, не бърза да приема нови идеи и промени, което без съмнение е твърде добре. Ако не беше така, хората щяха да бъдат твърде неуравновесени същества. Във времена като днешните обаче, когато искаме неща­та да се сменят бързо, ние сме нетърпеливи към трома­вото подсъзнание.

Е добре, колко време все пак ще е необходимо, за да си отиде болката? Макар да не ми се ще да споменавам числа, опитът показва, че мнозинството от пациентите намират разрешение на проблемите си в рамките на 2 до 6 седмици след лекциите. Пациентите биват предуп­реждавани обаче, че времето може би ще се удължи, ако те броят дните или седмиците и се обезсърчат, ако бол­ката не изчезне тогава, когато те мислят, че би трябвало да го стори. Човешките същества не са машини и има много фактори, които обуславят различията във време­то, необходимо за решаване на проблема. Колко силни са потиснатите емоции? Колко страх е натрупал чове­кът през годините? Каква е готовността му да се откаже от структурната диагноза, с която е дошъл?

Поговорете на мозъка си

Друга полезна стратегия, която изглежда глупава на пръв поглед, но има големи дос­тойнства. Пациентите са насърчавани да говорят на своите мозъци. Толкова много пациенти са съобщавали какви добри резултати са постигнали, като са го стори­ли, че сега аз редовно го препоръчвам, независимо кол­ко глупаво звучи. Работата се състои в това да поемете съзнателно нещата в свои ръце, вместо да се чувствате безпомощна, уплашена жертва, което е толкова оби­чайно при хора с този синдром. Човекът заявява своите права, като казва на мозъка, че той няма да се примири с това състояние на нещата - и това действа. Пациен­тите съобщават, че действително могат да прекратят епизод на болка чрез този метод. Жената, чийто случай беше описан на с. 107-108, едва що го направи и изпита незабавно прекратяване на болката. Това е една твърде полезна стратегия.

Възобновете физическата дейност

Може би най-важното (но и най-трудното) нещо, което пациентите трябва да на­правят, е да възобновят физическата си дейност в пъ­лен обем, включително най-енергичната. Това означа­ва преодоляване на страха от навеждане, повдигане на тежести, тичане, играене на тенис или упражняване на друг спорт, както и стотици други обичайни физически действия. Това означава да се отучите от цялата тази глупост за това какъв бил правилният начин да се на­веждате, повдигате тежести, стоите, седите, лежите в леглото, кои плувни стилове са добри и кои лоши, какъв вид столове или матраци трябва да използвате, обувките или корсета, който трябва да носите, и много други неща от медицинската митология.

Различните здравни дисциплини, които се интере­суват от гърба, са успели да създадат армия от частично инвалидизирани хора в тази страна с техните среднове­ковни понятия за структурно увреждане и нараняване като основа за болките в гърба. Макар често да е трудно, всеки пациент трябва да направи пробив в страха си и да се върне към цялата нормална физическа дейност. И трябва да го направи не просто, за да стане отново нор­мално човешко същество (макар само по себе си това да е достатъчно физически и физиологически разумно), но за да се освободи от страха от физическа дейност, който е често по-ефективен и от болката в задържане­то на вниманието върху тялото. Тази е целта на СНМ, да държи ума настрана от това да обръща внимание на емоционални неща. Както Снупи, този велик съвреме­нен философ, веднъж казва, „Не остана нищо от рода на малко физическа болка, която да държи ума ви настрана от вашите емоционални проблеми“. Чарлз М. Шулц, ав­торът на „Фъстъците“, очевидно е бил схватлив човек.

Днес смятам, че физическите ограничения, налага­ни от СНМ, са много по-важни от болката, което прави наложително пациентът постепенно да ги преодолее. Ако не може да го стори, той се обрича на периодично възвръщане на болките. Преди няколко страници бяха споменати фобиите. Всепроникващият, универсален страх от физическа дейност при хора с тези болкови синдроми, особено в долната част на гърба, ме подтик­на да предложа нова дума — физикофобия. Тя е мощен фактор за увековечаването на болковите синдроми в долната част на гърба.

Трябва да бъде отбелязано между другото, че съве­тът да се възобнови физическата дейност, включително най-енергичната, е бил даван на твърде голям брой па­циенти през последните седемнадесет години. Не мога да си спомня за някой от тях, който след това да е казал, че този съвет му е причинил последващи неприятности с гърба.

Аз предлагам на пациентите да започнат с процеса на възобновяване на физическата дейност, когато по­чувстват значително намаляване на болката и когато се чувстват убедени в диагнозата. Преждевременното за­почване би означавало само, че те ще предизвикат бол­ка, ще се уплашат и това ще забави оздравителния про­цес. Пациентите обикновено са привикнали да очакват болки при физическа дейност и затова не трябва да отправят предизвикателство към установените програ­мирани модели на поведение, докато не развият в дос­татъчна степен увереност в диагнозата.

Един от моите пациенти, адвокат на възраст меж­ду 30-40 години, имаше интересно преживяване в това отношение. Той премина през програмата безметежно и след няколко седмици се освободи от болката, като си вършеше всичко - освен едно нещо. Беше го страх да бяга. По-късно ми обясни, че от толкова много годи­ни му е набивано в главата, че бягането е вредно за не­говия гръб, че той просто не можал да събере смелост да опита, макар да бил в състояние да прави много по- напрягащи неща от бягането. След около година решил, че това е глупаво и ще бяга. Направил го и болката се върнала. Така се оказал на кръстопът - да продължи ли да бяга или да се откаже? Той ми позвънил за съвет, но за съжаление аз съм бил в отпуска и той трябвало сам да реши. 14 взел умното решение да не се отказва. Про­дължил да бяга и да изпитва болка. Тогава се събудил една нощ от много остра болка в горната част на гърба, но болката в долната част била изчезнала. Тъй като знаел, че СНМ често се придвижва към различни места по време на процеса на оздравяване, той решил, че веро­ятно е победил, и наистина го бил направил. След два дена болката в горната част на гърба също изчезнала и оттогава не е имал повторение на болки нито в горната, нито в долната част на гърба си.

Човек трябва да се опълчи на СНМ, да се бори с него, иначе симптомите ще продължат. Изгубването на страха и възобновяването на нормалната физическа дейност е вероятно най-важната част от терапевтичния процес.

Прекратете всички физикални терапии

Друго крайно необходимо нещо за пълното оздравяване е всички форми на физикална терапия или физиотерапия да бъдат изоставени. Поу­чително е да се отбележи, че аз не спрях да предписвам физиотерапия 12-13 години след като започнах да пос­тавям диагнозата. Отне ми толкова дълго време да скъ­сам с всичките стари традиции, в които съм обучаван. Концептуално, предписването на физикална терапия противоречи на открития от нас единствен рационален начин за решаване на проблема; т.е. чрез обучение, и по този начин обезсилване на процеса, там където той е започнал - в ума. Освен това, стана очевидно, че ня­кои пациенти са се доверили изцяло на физиотерапията (или физиотерапевта) и са се излекували чрез плацебо (виж с. 166), което означава, че рано или късно болка­та им ще се появи отново. Принципът е, че трябва да се отхвърли всякакво структурно обяснение било за болката, било за нейното лечение, или симптомите ще продължат. Манипулация, загряване, масаж, упражнения и акупунктура - всички те предполагат физическо заболяване, което може да бъде лекувано чрез някак­ви физически средства. Докато всичко това не бъде от­хвърлено, болката и други симптоми продължават.

Пациентите обикновено са шокирани, когато им се предложи да спрат упражненията и разтягането, което те са били обучени да правят за своите гърбове. Но спи­рането е крайно необходимо, за да се установи здраво в ума какво е важното. Упражнения за добро здраве е, разбира се, нещо друго, и то е силно препоръчително.

Преглеждане на списък с всекидневни припомняния

Това е важна стратегия, но тряб­ва да се внимава да не се превърне в ритуал. Пациенти­те получават списък с 12 ключови мисли им се предлага поне веднъж на ден да отделят петнайсетина минути, когато могат да се отпуснат и бързо да ги прегледат. Те са наречени всекидневни припомняния:

-  Болката се дължи на СНМ, не на структурна анормалност.

-  Пряката причина за болката е лек кислороден не­достиг (дълг).

-  СНМ е безвредно състояние, причинено от потис­нати емоции.

-  Главната емоция е моят потиснат гняв.

-  СНМ съществува само за да отвлече моето внима­ние от емоциите.

-  Тъй като гърбът ми по същество е нормален, няма от какво да се страхувам.

— Следователно физическата дейност не е опасна.

-И трябва да възобновя цялата нормална физическа дейност.

-Няма да бъда обезпокоен или изплашен от болка­та.

-Ще пренеса вниманието си от болката към емоци­онални проблеми.

-Възнамерявам аз да държа нещата в ръцете си - не моят подсъзнателен ум.

-Трябва винаги да мисля психологически, не физи­чески.

Към края на втората лекция-дискусия се предпо­лага, че информацията за СНМ е интелектуално об­работена. Тогава пациентите са подтиквани да дадат възможност на тази информация „да се просмуче“, да стане съставна част от цялостната ни личност, да бъде възприета на подсъзнателно ниво, защото съзнател­ното приемане, макар и от съществено значение като първа стъпка, не е достатъчно, за да преобърне СНМ. Пациентите са инструктирани да изчакат две до четири седмици и след това да ми се обадят, ако нямат задово­лителен напредък. Ако не е настъпил такъв, аз назна­чавам среща или в моя офис, или по-често устройвам среща на малка група, съставена от пациенти като тях (с малък или никакъв напредък) или от такива, които отново имат болки, след като преди месеци или години са се освободили от тях. Целта на тези сесии е да се раз­крие причината за периодичното повтаряне на болката или за липсата на напредък.

СРЕЩИ НА МАЛКИ ГРУПИ СЛЕД ЛЕЧЕНИЕТО

Първото нещо, което следва да се установи е, че пациентът разбира и приема диагно­зата. Да вземем един теоретичен пациент, 50-годишен бизнесмен. Той идва на срещата, защото не е имал по­добрение след посещението на лекциите. Някои от въз­можните причина са:

1.            Той приема 90 % от диагнозата, но все още се без­покои, че дисковата херния, открита чрез сканира­не с компютърен томограф или чрез ядрен магни­тен резонанс, има нещо общо с болката.

2.            Трудно му е да повярва, че това нещо може да си отиде само с една образователна програма.

3.            Той приема диагнозата, но не може да събере сме­лост да започне физическа дейност.

Ментални спънки от този род позволяват на мо­зъка да продължава СНМ, тъй като човекът е все още ангажиран със симптомите като физическо заболяване. Докато той е зает по какъвто и да е начин с това какво прави тялото му, болката ще продължи. Неговата увере­ност в диагнозата трябва да бъде увеличена, така че той да може да приеме факта, че има СНМ.

Жената, която седи до него, е 30-годишна домаки­ня, съпруга и майка. Тя ни казва, че няма подобрение след лекциите, но не е учудена, защото животът й си ос­тава същият, не може да вдигне глава от работа както винаги, постоянно е уморена и изтормозена и никога не чувства, че е направила, това, което е трябвало. На нея й е посочено, че тя никога не ще престане да бъде перфекционист, че винаги ще има да върши твърде много неща, но че тайната на преодоляването на СНМ не е да се промени, но просто да приеме, че съчетанието от реалностите на нейния живот и личността й я кара да генерира извънредно голямо количество тревожност и гняв.

Да, гняв също. Тя вероятно никога няма да признае факта, че макар да обожава трите си момиченца, тя им е постоянно разгневена заради това, което те изискват от нея. Представата, че тя може да бъде подсъзнател­но гневно на децата й, е извън нейния опит. Когато тя схване идеята, че лечението се състои в признаването на такива неприемливи подсъзнателни чувства, болка­та ще престане.

Мъжът на задния ред, който вдига ръка след нея, е 45-годишен ръководител на строителна бригада, който е минал през програмата преди три години и е бил доб­ре до миналата седмица - без болки, физически ограни­чения, никакви проблеми. Тогава неочаквано развива остър спазъм в долната част на гърба и сега има тежка болка. Ако не беше минал през програмата, той реално би бил изплашен. Но не може да разбере защо това се е случило.

„Какво се е случило в живота Ви?“ - питам го аз. „Нищо особено - отговаря той. - Жена ми е добре, де­цата се развиват добре, нямаме здравни или финансо­ви проблеми“. Но появата на остър спазъм означава, че трябва да се е случило нещо психологическо, защото СНМ е един емоционален барометър. Затова продъл­жавам да го питам и накрая става ясно, че той има проб­леми в работата, трудности с някои от подчинените си и е критикуван от своя шеф.

„Нищо, с което да не мога да се справя“, казва той, но не разбира, че въпреки неговото „справяне“, той е ге­нерирал големи количества гняв и тревожност в хода на този процес. Под нивото на съзнанието винаги се из­вършва значима емоционална дейност и ние няма как да научим за нея, освен ако от опит не се научим да я подозираме и да я предугаждаме.

Той напуска срещата малко по-осведомен относно начина, по който емоционалната вътрешност работи. Болката в гърба ще избледнее, да се надяваме, че той ще мисли за своите вътрешни реакции следващия път, когато се сблъсква с някоя стресогенна ситуация.

Срещите на малки групи се оказаха ценен терапев­тичен инструмент. Пациентите не само печелят разби­ране за своята собствена ситуация, но извличат полза и от опита на други. Винаги е успокоително да знаете, че има други, които са минали през същите неща, като вас. Тези срещи ми дават също възможност да реша кои пациенти може би се нуждаят да бъдат подпомогнати от психотерапевт.

ПСИХОТЕРАПИЯ

Въпреки че около 95 % от наши­те пациенти преминават през програмата без психоте­рапия, някои все пак се нуждаят от такава помощ. Това означава, че просто те имат по-високи равнища на тре­вожност, гняв и други потиснати чувства и че техните мозъци не се отказват без борба от тази удобна страте­гия за скриване на тези чувства. Когато някой ми каже, че му е трудно да приеме диагнозата, аз подозирам, че има подсъзнателна съпротива да се изостави СНМ.

Спомням си пациент, който ми каза, че когато за­почнал да осъзнава тези дълго потискани чувства (чрез психотерапия), те били толкова болезнени и плашещи, щото не му се щяло да се занимава с тях.

Тези хора не страдат от ментални заболявания, те са хора, които водят нормален, продуктивен живот, но имат подсъзнателен емоционален багаж, който не осъ­знават. Понякога неща, случили се в детството, завеща­ват на човека един голям резервоар от негодувание и гняв, но тези чувства остават дълбоко скрити, защото са твърде плашещи или социално неприемливи, за да им бъде позволено да достигнат съзнанието. Както ка­захме преди, тази наклонност да се потискат лошите чувства е универсална; това е нещо, което повече или по-малко всички правим. Това не е невротично — или ние всички сме невротици.

Но при някои хора, примерно при онези, претър­пели насилие като деца, потиснатите чувства могат да бъдат силни и за тях е наложително да бъдат подпомог­нати да приемат, че тези чувства са там и да бъдат на­учени как да се справят с тях. В това се състои ролята на психотерапията.

За съжаление обществото е все още изостанало в разбирането на необходимостта и мястото на психоте­рапията и обичайната нагласа е, че всеки, който се нуж­дае от психотерапия, е слаб или негоден. Укриването на потиснати чувства няма нищо общо със силата на ха­рактера или с умствените способности. И все пак ние в Съединените щати сме толкова непросветени по тази тема, че на практика е изключено човек да кандидат­ства за изборна длъжност, ако някога се е подлагал на психотерапия.

Моето лично предубеждение е, че ние бихме били по-добре управлявани, ако от всеки, който се стреми към изборна длъжност, се изисква да е минал през ня­каква форма на психотерапия. Подозирам, че тогава бихме били пощадени от някои от скандалите във вис­шите кръгове, които за съжаление редовно се случват в нашата страна.

Две неща се подчертават относно потребността от психотерапия в нашата програма: изисква се само за около 5 процента от пациентите; няма нищо срамно да бъдете един от хората, попадащи в тези 5 процента.

Аз много се възхищавам на хората, които минават през програмата. Те трябва да преодолеят някои съв­сем не незначителни препятствия, преди да могат да се почувстват по-добре. Едно от тях е скептицизмът и по­някога присмехът, с който се сблъскват. Друго е посто­янното предупреждаване, обикновено от членовете на семейството, да внимават („Не вдигай това“, „Не се на­веждай“, „Сигурен ли си, че си сложил корсета си“). По тази причина аз насърчавам пълното участие на близки членове на семейството, така че те да не подкопаят те­рапевтичния процес.

Един от най-големите проблеми за пациентите е да развият увереност, че те могат да пропъдят това фи­зическо заболяване с една учебна програма. Такъв род неща са изцяло извън медицинския опит на хората. Моя работа е да ги убедя, че това може да бъде направено.

СЛЕДЛЕЧЕБНИ АНКЕТИ

Важна роля в изграждането на увереността играе фактът, че повечето хора, които са минали през програмата, са постигнали успех. През 1982 г. ние направихме една следтерапевтична анкета със 177 пациенти, лекувани между 1978 и 1981 г. 76 про­цента водеха нормален живот с малки или никакви болки, 8 процента имаха подобрение и 16 процента бяха без промяна. Някои от тези пациенти нямаха полза от лекциите и в много други отношения програмата не беше толкова изпипана, както е днес.

През 1987 г. беше направено подобно следтерапевтично изследване, този път на група пациенти, които бяха с документирана чрез сканиране с компютърен томограф дискова херния и минали през СНМ програ­мата между 1983 и 1986. Този път 88 % (96 души) бяха постигнали успех, 10 % имаха подобрение и само 2 % бяха без изменение.

Още по-наскоро известният журналист-писател Тони Шварц, който беше успешно излекуван през 1986 г., споменава в една статия, която той написа за списа­ние „Ню Йорк“ и бе посветена на д-р Барни Сийгъл, че той е препоръчал програмата на 40 пациенти и 39 от тях са се освободили от болката. Аз наричам това минисерията на Тони Шварц.

Един млад колега, д-р Майкъл Сайнъл, понастоя­щем помощник-директор на Медицинския център за физикална медицина при амбулаторно болни в Седърс- Синай, Лос Анжелос, е поставил диагнозата и е лекувал около 50 пациента. Неговата работа е забележителна, защото сред пациентите му има неколцина, които не са възприемали идеята за причинено от напрежение забо­ляване, което направило работата му много по-трудна. Въпреки това, следвайки основните концепции, изло­жени в тази книга, неговите предварителни данни по­казват, че 75 % от групата имат добри до превъзходни резултати в отстраняването на болката и повече от 90 % са изпитали значително функционално подобрение.

Аз съм канил мои колеги на медицински срещи да наблюдават програмата и бих приветствал изследване, проведено от някоя външна организация. Толкова впечатляващи статистически данни като моите няма как да не предизвикат скептицизъм в медицинската общност.

Има основания да вярваме, че статистическите данни ще останат благоприятни, тъй като сега аз интер­вюирам пациентите преди консултация, за да разубедя онези, които не са възприемчиви към диагнозата, да идват за лечение. Реалността е, че само една малка част от хората с болки в гърба биха били открити към диаг­нозата и е само загуба на време и усилия да се опитвам да лекувам някой, който би могъл да не приеме СНМ диагнозата.

Някои критици ще кажат, че имам такива добри ре­зултати, защото приемам само пациенти, които вярват в моите идеи. Но аз мога да работя само с пациенти, които са разумно възприемчиви към идеята, че техните емоции са отговорни за болката им. Дори и така мно­го от моите пациенти са все още скептични, когато ги преглеждам за пръв път. Моята работа е да ги убедя в логиката на диагнозата, защото само чрез признаване на ролята на емоциите ние можем да накараме мозъка да спре да прави онова, което прави. Това не е вярване - това е учене.

Ще оперира ли някой хирург даден пациент, ако хи­рургическият риск не е нисък? Трябва ли аз да бъда по-малко придирчив от хирург?

Друга обичайна критика от моите съдници, тъй като говорим за критика, е че аз отивам твърде далеч в твърдението си, че болшинството от болковите синдро­ми на шията, раменете и гърба се дължат на СНМ. „Той може да е прав в 30 до 40 % от случаите“, казват те.

Ако 30 до 40 % от пациентите с болки в гърба имат СНМ, защо тогава тези критици никога сами не поста­вят диагнозата?

Печалният факт е, че те не могат, защото това оз­начава отхвърляне на дълго поддържани диагностични предразсъдъци и признаване на ролята на емоциите в тези болкови синдроми - нещо, за което те имат „дъл­бока неспособност“, ако заемем един израз от сенатора Бърд от Западна Вирджиния.

Тези лечебни резултати са единственото лечебно доказателство за точността на диагнозата и ефикас­ността на терапевтичната програма. Всъщност много от хората, които идват, познават един или няколко ус­пешно излекувани пациенти. Но това не е нещо ново в медицината. Най-добрият насочващ източник е все още един успешно излекуван пациент.

Трябва да се подчертае, че аз не смятам някой за ус­пешно излекуван, ако той не е освободен от значителна болка (всеки има малки болки от време на време) и не е в състояние да се ангажира в неограничена физическа дейност без страх. Както казах и преди, страхът от фи­зическа дейност може да бъде по-обезсилващ, отколкото болката за някой с хронични болки. На практика все­ки, когото съм преглеждал, е бил пленник на страха (да не се нарани, да не предизвика пристъп) и това работи дори по-добре от болката за удържането на вниманието фокусирано върху тялото, вместо към емоциите. Наша­та работа е да го освободим от този пронизващ страх.

Аз съм в безкрайно търсене на начини за правене на посланието разбираемо. Някои фрази могат до дос­тигнат до някои хора, но не и до други - затова ги из­ползвам всичките:

„Ние ще се опитаме да възпрем тялото да реагира физически на вашите емоции“.

„Ние искаме да се научите да отправяте послания до подсъзнателния ум“.

„Информацията е пеницилинът, който лекува забо­ляването“.

„Лекарството е мъдростта“.

„Лекарството е знанието“.

„Досега ви управляваше вашият подсъзнателен ум; аз ще ви науча как да поемете командването от него“.

„Ядосайте се на вашия мозък; поговорете му; пра­тете го по дяволите“.

„СНМ е номер, който вашият ум ви върти - не му се връзвайте“.

„СНМ е странична атракция, предназначена да от­влече вниманието ви от това, което става с вашите емо­ции“.

„Симптомите са действие за маскиране на онова, което става в душата“.

„Повечето от структурните промени във вашия гръбнак са естествени събития“.

„Мозъкът не иска да се срещне потиснатия гняв, за­това той бяга от него".

„Като се надсмивате над болката или я пренебрег­вате, вие научавате ума да отправя нови послания към мускулите“.

„Ние ще ви помогнем да вземете дамоклевия меч в свои ръце, вместо да виси над главата ви“.

Аз съм особено благодарен на един пациент, г-жа Норма Пазис, която ме дари със следните стихове при завършването на нейната лечебна програма. Сега те са редовна част от лекцията-дискусия.

Мисли психологически, не физически, идея, която е много чудата.

Никой не ще познае,

че емоции дълбоко потиснати

могат да породят такова напрежение.

Да не споменаваме за

СНМ.

Няма нищо страшно!

Чуваш ли, подсъзнание?

Ти се съсредоточаваш върху болката —

проклятието на страдащия от болки в гърба,

за да отвлечеш вниманието му от напрежението,

което стои в основата.

Твоята тайна е разкрита;

ти изгуби властта си.

Затова предай се -

СНМ е нещо леко!

Аз управлявам нещата, не ти.

Научих какво трябва да правя -

да мисля психологически, не физически.

Сигурен съм че тези чудесни стихове са помогнали на мнозина от пациентите ми, тъй като те улавят толко­ва красиво една от основните идеи.

Тъй като е характерно за хората със СНМ да се чувстват измамени и безвластни, лечебната програма трябва да им помогне да си възвърнат тяхното чувство, че управляват живота си като им се посочи, че източни­кът на болката е безвреден процес. Аз насърчавам паци­ентите да развият една мисловна нагласа на презрение спрямо болката, за да заменят техните силни чувства на уплаха. Това изпраща послание към подсъзнанието, че стратегията за удържане на вниманието съсредоточено върху тялото е пред провал - което означава прекратя­ване на болката.

ВЪПРОСИ, КОИТО ХОРАТА ЗАДАВАТ

Едно от нещата, които по-труд­но се разбират е фактът, че не трябва да се премахва напрежението от живота ни.

Най-често ми задават следните въпроси (дадени са в получер).

Как да променя личността си и да престана да ге­нерирам тревожност и гняв?

Ако това бяха необходимите условия за оздравя­ване, процентът на хората, които съм излекувал, щеше да бъде равен на нула. Работата не е в това да си про­мените емоциите, а да осъзнаете, че те съществуват и че мозъкът се опитва да ви предпази от осъзнаването на тяхното съществуване чрез механизма на болковия синдром. Това е ключовият момент в разбирането защо знанието е ефикасното лекарство.

Откъде знаете, че това, което правите, не е плацебо?

Превъзходен въпрос, един от тези, които винаги са ме занимавали, защото една плацебо реакция трябва да бъде старателно избегната. Лечението чрез плацебо е почти винаги с временен резултат, а ние търсим трай­но решение на проблема с болките. Затова и лечението чрез плацебо не би могло да ни задоволи. Всичко това е твърде обичайно. Хората биват лекувани с огромен брой разнообразни методи за лечение на тялото, чув­стват се добре няколко дни и след това им се налага да прибягват до друго лечение. (И разбира се, те никога не преодоляват своя страх от физическа дейност). Едно от основанията на моето знание, че СНМ програмата не предизвиква плацебо реакция, е фактът, че почти всич­ки пациенти намират трайно решаване на симптомите.

Друга причина е, че плацебо ефектът се основава на сляпа вяра; хората знаят малко или пък нищо не знаят за болестта, която имат и за обосновката на лечението. Те просто вярват на лекуващия ги лекар. Образовател­ната програма, използвана при лечението на СНМ, е съвсем противоположна. Аз преподавам на пациентите буквално всичко, което знам за заболяването; те са на­сърчавани да задават въпроси и са предупреждавани, че трябва да намират диагнозата логична и последовател­на. Тяхното възстановяване зависи от информацията, от осъзнаването. Те са активни участници в процеса на възстановяване. Това е всичко друго, но не и плацебо процес.

Може би най-убедителния аргумент в полза на твърдението, че не работим с плацебо, са многобройните случаи след публикуването на предишната ми книга „Умът преодолява болките в гърба“, в които хора съобщават за пълно и трайно разрешение на пробле­ма с болката чрез просто четене на книгата. Тук няма личностно влияние; няма добри обноски към болните; само ясна и солидна информация. А ние сме научили, че именно тя премахва СНМ.

Защо престанахте да използвате физиотерапия­та като част от лечебната ви програма?

Този въпрос бе вече бегло засегнат, но си струва да се върнем към него. Както беше казано, всяка фи­зикална терапия може да бъде плацебо, включително физиотерапията, а ние се стремим да го избегнем, за­щото ефектът е временен. Но има и друга, по-фина при­чина. Ако аз се опитвам да накарам хората да престанат да обръщат внимание на техните тела и да започнат да мислят психологически за тяхната болка, не противо­речи ли на собствената ми терапевтична стратегия, ако предписвам физиотерапия? Отне ми много време да го осъзная и да набера смелост да спра да го предписвам, защото в края на краищата аз бях обучен да се осланям на физикалната терапия като всеки друг лекар. Днес си спомням с известно усилие само колко трудно беше да започна „да действам чисто“, т.е. да се осланям изклю­чително на образователната програма. Всъщност, за да подчертая идеята, аз препоръчвам на пациентите да спрат да правят всички упражнения, които са предназ­начени да предпазят или да помогнат на техния гръб, поради същата причина. Те не трябва да правят нищо, което да насочва вниманието към болезнената област.

Още нещо в същия дух, пациентите биват учени, че няма правилен начин за навеждане или за повдигане на тежести, че не трябва да се избягват меки столове или матраци, корсети и фиксиращи яки са непотребни, и изобщо че голям брой предупреждения и забрани, ко­ито са станали част от фолклора на болките в гърба, са просто без основание, защото СНМ е безвредно състо­яние и няма никакво структурно увреждане на гърба. Бягането не е вредно за гърба; слабите коремни муску­ли не причиняват болка в гърба; силните гръбни мус­кули не предпазват от болки в гърба; съвсем добре е да огъвате гръбнака, да плувате кроул или бруст; да бъдеш човек означава да вървиш изправен (Homosapiensи неговите предшественици са го правили някъде между 3-4 милиона години); къси крака не причиняват болки в гърба. Можем да продължаваме още и още.

Какво можете да кажете за разликата между СНМ и болката от пренатоварване на неизползвани мускули?

Този въпрос е лесен. Когато вие вършите някаква физическа дейност, към която не сте привикнали, и се събудите на другата сутрин с болки в ръцете или кра­ката, това е добър вид болка и тя обикновено изчезва на следващия ден. Болката от СНМ е винаги крайно не­приятна и не изчезва много бързо, ако изобщо го пра­ви.

Какъв вид упражнения мога да правя?

Когато болката избледнява, човек може да прави всичко, колкото по-напрегнато, толкова по-добре. Оче­видно е, че напрегнат дневен режим трябва да се уста­нови само след консултация с лекаря ви. Но идеята е, че упражненията трябва да се правят за добро общо здра­ве, не специално за гърба.

Да предположим, че болката изчезне в долната част на гърба ми и се появи в шията и в раменете. Какво да правя?

Рутинния съвет, който давам на пациентите си, е да ми се обадят, така че да можем да обсъдим смисъ­ла на това превключване. По време на ранните фази на лечебната програма мозъкът може да се опита да по­мести СНМ някъде другаде в шията, раменете, гърба или седалището. Той неохотно се отказва от тази удоб­на стратегия за отвличане на вниманието от емоции­те. Пациентите трябва да бъдат предупредени, че това може да се случи, че те не трябва да изпадат в паника или да се обезсърчават, а просто да прилагат същите принципи към новото място. Аз им припомням, че мус­кулно-скелетната система не е единствената, в която мозъкът може да предизвика отвличане на внимание­то. Той може да направи същото в стомашно-чревния тракт, главата, с главоболие от напрежение или мигрена, кожата, урогениталния тракт. Мозъкът може да пре­дизвика неприятности във всеки орган или система на тялото, така че трябва да сме нащрек. Съветвам моите пациенти да се консултират с техните семейни лека­ри, ако се появят нови симптоми, но да ме уведомят за това, тъй като тези симптоми могат да обслужват съща­та цел както СНМ. Например стомашните язви трябва да бъдат лекувани с правилно лекарствено лечение, но е почти по-важно да се признае, че те са следствие на фактори на напрежението.

Аз съветвам пациентите си да ми се обадят неза­бавно, тъй че да можем бързо да започнем да търсим психологическите причини за случилото се. Това обик­новено означава посещение на една от срещите на мал­ките групи или пък на моя офис.

Какво ще кажете за хипнозата? Не е ли тя добър начин да накарате ума си да свърши онова, което ис­кате той да направи?

Временно - да, ние обаче търсим трайно лечение. Съвсем наскоро едно изследване, проведено в Станфордския медицински университет и представено в „Американското списание за психиатрия“ (TheAmericanJournalofPsychiatry) показа твърде добре, че с хипноза болката може да бъде забележимо намалена у някои па­циенти. Това е желателно, ако лекувате болки, както е при пациенти с рак. Но аз казвам на моите пациенти, с голяма възбуда, че аз не лекувам болка. Това би било симптоматично лечение, а това е лоша медицина. Аз ле­кувам заболяването, което е коренната причина за бол­ката. Доколкото знам, хипнозата не допринася за този процес.

Което води до тема, която по-скоро не бих обсъж­дал, тъй като е толкова болезнена за мен. Но трябва да я обсъдим, поради голямата й значимост. Тя се отнася до това как се лекуват „хроничните болки“ в стотици кли­ники за лечение на болки, създадени през последните 20 години в цялата страна.

Основният принцип, за пръв път формулиран от чо­век, който не е лекар, е че хроничните болки са отделна болест, едно преувеличение на болката, поради някак­ва трайна структурна анормалност, която се е развила, защото пациентите извличат това, което психолозите наричат „вторична печалба“ от болката. Тоест болката им носи някаква психологическа полза, като внимание, пари или бягство от света. Теоретизира се, че пациен­тите научават това поведение, защото то се поощрява от медицинската система, семейството и приятелите. Лечението е предназначено да го обезсърчи чрез въз- награждаване на неболковото поведение и „наказване“ на противоположното му. Студентите пб психология ще познаят, че тези идеи са извлечени от трудовете на Б. Ф. Скинър, който стана широко известен със своята рабо­та по демонстрирането на този вид условен рефлекс.

Макар е че е добре известно, че човешките същес­тва могат да добият условни рефлекси в класическия смисъл на Павлов, трябва много да се внимава при прилагането на Скинъровите принципи към човешки същества. Елементи на вторична печалба са често ус­тановявани у моите пациенти, но те в никакъв случай не са основните действащи психологически фактори. Да припишем на вторичната печалба такава значимост означава да пренебрегнем реадния проблем - потисна­ти емоции от всякакъв вид - и да направим също тол­кова колосалната грешка да не успеем да разпознаем истинската физиология на болката, която не се дължи на трайна структурна анормалност, а на един психофизиологически процес, който бе описан в тази книга.

Именно по тази причина клиниките за лечение на болката понякога помагат, но рядко излекуват своите пациенти.

Дали програмата за лечение на СНМ е пример за vismedicatrixnaturae, или за способността на тялото за самоизцеление?

В някакъв смисъл определено е така. Но в друг тя отива отвъд обикновения процес на самоизцеление, който е в действие винаги, когато сме наранени или нападнати от отрови или инфекциозни агенти. Това е пример как определен вид физическо заболяване, един психофизиологически процес може да бъде преобър­нат. В последната глава ще обсъдим това и други взаи­модействия между ума и тялото, предмет, който накрая започна да привлича вниманието на изследователската медицина.